Джеймс Чейс - Ще заровя мъртвеца си сам

— Това неговият пистолет ли е?

— Възможно е — отвърна Морили, повдигайки рамена. — Има разрешително за носене на оръжие. Ще трябва да проверя.

Морили се вгледа внимателно в лицето на Инглиш:

— Самоубил се е, нали, господин Инглиш? Предполагам, че няма никакво съмнение по този въпрос?

— Какво Ви кара да мислете така?

Морили се поколеба, след това влезе в стаята и затвори вратата зад себе си.

— Носят се разни слухове. Изглежда е бил останал без пукната пара.

Инглиш престана да разглежда стаята и закова твърдия си студен поглед върху Морили.

— Не мога да ви задържам по-дълго, инспекторе. Вероятно трябва да вземете някои мерки.

— Предпочетох да ви изчакам — отговори сконфузено Морили.

— Благодаря. Видях всичко, което желаех да видя. Ще Ви изчакам в колата си. Когато свършите, уведомете ме. Бих желал да хвърля един поглед върху документите му.

— Ще свършим за около един час, господин Инглиш. Нима ще чакате през цялото време?

Инглиш сбърчи вежди:

— Жена му знае ли вече?

— Обадих се само на вас, господин Инглиш. Мога да се заема и с това. Да изпратя ли един полицай?

Инглиш поклати глава:

— Най-добре ще бъде да отида аз.

Той се поколеба за миг и погледът му стана още по-мрачен.

— Не знам дали сте в течение, но в последно време с Рой не бяхме в добри отношения. Даже не знам адреса му.

— Аз го имам — отвърна Морили с безизразно лице.

Взе един портфейл от масата и подаде визитна картичка на Инглиш.

— Проверих съдържанието на джобовете му. Знаете ли къде се намира това?

Инглиш прочете картичката:

— Чък трябва да знае. Имаше ли пари у себе си?

— Четири долара.

Инглиш взе портфейла от ръцете на Морили, хвърли му едно око и го мушна в джоба си:

— Отивам при жена му. Бихте ли помолили някой от хората си да пооправи тук. Вероятно ще пратя някого да разгледа досиетата му.

— Аз ще се заема с това, господин Инглиш.

— Значи сте чули да се говори, че е закъсал с парите? — забеляза Инглиш. — Кой би могъл да Ви го каже, инспекторе?

— Комисарят ми спомена. Знаеше, че го познавам и искаше да поговоря с него. Мислех да мина да видя утре сутринта.

Инглиш изтръска пепелта от пурата си на земята:

— За какво трябваше да си говорите?

Морили се обърна:

— Брат Ви се е опитал да измъкне пари от някои хора.

Инглиш не отместваше поглед от него:

— Кои хора?

— Двама или трима клиенти, за които е работил миналата година. Те са се оплакали на главния комисар. Съжалявам, че трябва да Ви го кажа, господин Инглиш, но той щеше да загуби разрешителното си до края на седмицата.

— Защото се е опитвал да измъкне пари от бивши клиенти ли? — попита Инглиш с леден глас.

— Трябва да е бил в съвсем безизходно положение. Заплашил е една от клиентките си. Тя не искаше да подаде официална жалба, но, да си кажем право, това си е чиста проба шантаж.

Инглиш рязко стисна челюсти:

— Ще поговорим друг път за това. Не искам да Ви задържам. Ще се видим утре сутринта.

— Разбира се, господин Инглиш.

Докато Инглиш се отправяше към вратата, Морили добави:

— Чух, че Вашето момче е спечелило битката. Поздравления.

Инглиш спря.

— Точно така. Всъщност, бях казал на Винс да заложи от Ваше име. Сто долара, които сега Ви носят триста. Минете покрай Винс утре. Ще Ви плати в дребни банкноти. Става ли?

Морили се изчерви:

— Много любезно от Ваша страна, господин Инглиш. Мислех си да заложа, но…

— Но нямахте време. Знам какво е. Но аз не съм Ви забравил. Обичам да правя услуги на приятелите си. Много се радвам, че сте спечелили.

Той прекоси приемната, излезе в коридора, направи знак с глава на Чък и се качи в асансьора.

От прага Морили и двамата детективи го проследиха с поглед.

— Не изглеждаше много развълнуван — отбеляза единият, влизайки в офиса.

— Ти какво очакваше? — забеляза Морили с леден глас. — Да започне да вие ли?

Инглиш беше виждал жената на Рой само веднъж преди около година, и то случайно, на един коктейл.

Той си я спомняше като млада жена на около деветнадесет-двадесет години с кукленско лице и стържещ глас, която имаше ужасния навик да се обръща към всички със „скъпи мой“. По онова време тя беше лудо влюбена в Рой и Инглиш се питаше дали тази любов е все още същата.

— Стигнахме, шефе — внезапно каза Чък. — Бялата къща до лампата.

Той забави и спря до тротоара пред малко бяло бунгало. Един прозорец светеше на първия етаж.

Инглиш слезе, като се сви от напора на студения вятър. Остави пардесюто и шапката си в колата и хвърли пурата си в канала. За момент огледа къщата учуден и раздразнен.