Джеймс Чейс - Ще заровя мъртвеца си сам

Инглиш се обърна към Винс:

— Оставете онези юнаци да изпразнят касата с уиски и се отървете от тях. Кажете им, че ми се е наложило да изляза.

— Разбрано, господин Инглиш — отвърна Винс.

Той отиде и отвори вратата на другата стая. Оттам се чуваше оглушителна врява. Инглиш смръщи вежди:

— Бихте ли останали за малко? — обърна се той към Лоиз. — Може би ще имам нужда от Вас. Ако до един час не ви обадя, можете да се прибирате.

— Разбира се — отвърна тя, вглеждайки се втренчено в лицето му. — Случило ли се е нещо, господин Инглиш?

Той я погледна, после се доближи, прегърна я през кръста и се усмихна:

— Познавахте ли брат ми Рой?

Учудена, тя поклати отрицателно глава.

— Нищо не сте загубили — добави той, като леко я плесна отзад. — Току-що се е застрелял.

Тя възкликна:

— Много съжалявам…

— Няма за какво — отвърна той, отправяйки се към вратата. — Той не заслужава Вашето съжаление, а не би желал и моето. Тази работа може да ни докара неприятности. Не си тръгвайте до един час. Ако започнат да звънят журналистите, дръжте ги настрана. Кажете им, че не знаете къде съм.

Той взе пардесюто и шапката си от шкафа.

— Хари донесе ли Ви шампанско?

— Да, господин Инглиш.

— Много добре. Засега довиждане. Може би ще Ви се обадя.

Той преметна пардесюто през ръката си и излезе.

Чък Ийгън навлезе с огромния блестящ „Кадилак“ в една от тесните улички в центъра и намали.

Малко по-далеч, от дясната страна той забеляза две патрулни коли, спрели пред една висока сграда, потънала в тъмнина, с изключение на два светещи прозореца на седмия етаж.

Той спря зад полицейските автомобили, изключи мотора и излезе в момента, в който Ник Инглиш отваряше своята врата и измъкваше дългите си крака от Кадилака.

Чък му хвърли въпросителен поглед:

— Да се кача ли с Вас, шефе?

— Ако искаш. Но стой настрана и си затваряй устата.

Инглиш се приближи към сградата. Двама полицаи пазеха входната врата. Те го разпознаха и го поздравиха.

— Инспекторът Ви чака, господин Инглиш — каза единият. — На седмия етаж. Има асансьор.

Действително инспектор Морили го чакаше на прага. Той беше набит, около петдесетгодишен. Слабото му лице беше бледо и черните му мустаци ярко се открояваха върху него.

— Съжалявам, че Ви откъснах от приема, господин Инглиш — проговори той с дълбок глас. — Но си помислих, че ще предпочетете да дойдете.

Гласът му беше сдържан и почтителен, като на служител в погребално бюро, обръщащ се към някой богат клиент.

— Много съжалявам.

— Кой го намери? — измърмори Инглиш.

— Портиерът. Проверявал е дали всички канцеларии са затворени. Той телефонира и аз веднага Ви се обадих. Тук съм от не повече от двадесетина минути.

Инглиш направи знак на Чък да остане на мястото си и влезе в малка, бедно обзаведена стая, служеща за приемна. Върху вратата от матово стъкло се четеше:

„Агенция «Светкавица»

Детектив Рой Инглиш“

Мебелировката се състоеше от бюро, маса, пишеща машина, покрита с калъф, кантонерка и квадратно килимче.

— В другата стая е — отбеляза Морили, следвайки Инглиш в малката канцелария.

Там имаше двама цивилни полицаи с притеснен вид.

— Добър вечер, господин Инглиш — поздравиха те в един глас.

Единият от тях допря с пръст периферията на шапката си. Инглиш им кимна с глава, прекоси стаята и се спря на прага. На стената срещу прозореца се мъдреха две големи кантонерки. Един изхабен и прашен килим покриваше пода. Огромната работна маса заемаше цялата стая. Срещу нея — един продънен фотьойл, предназначен за клиентите.

Инглиш отбеляза всички тези подробности с гримаса на отвращение.

Смъртта беше заварила брат му на работната маса. Тялото му беше повалено напред, с глава върху попивателната, едната му ръка висеше отстрани като пръстите едва докосваха килима, а другата беше сгъната върху масата. Лицето му плуваше в локва кръв, която достигаше до ръба на бюрото и оттам, по една случайност, се стичаше в кошчето, поставено в краката му.

С невъзмутимо лице и мрачен поглед Инглиш наблюдаваше сцената. Морили изчакваше на прага.

Инглиш се доближи до работната маса и се наведе, за да види по-добре лицето на мъртвеца. Върхът на обувката му срещна някакъв твърд предмет на пода. Един полицейски пистолет 38-ми калибър лежеше на няколко сантиметра от пръстите на трупа.

Инглиш се изправи:

— Отдавна ли е мъртъв? — запита той с рязък тон.

— От около два часа — отвърна Морили. — Никой не е чул изстрела. В края на коридора се намира една телеграфна агенция. Шумът от телексните апарати е заглушил детонацията.