Джеймс Чейс - Ще заровя мъртвеца си сам

Лоиз се засмя:

— Убеждава го да финансира женските борби.

— Това не е толкова лоша идея. Лично аз вече няколко пъти съм ги гледал. С удоволствие бих им станал треньор. Мога да им покажа някои хватки.

— Говорете с господин Инглиш. Може да ви даде шанс.

Телефонът иззвъня. Лоиз включи един от жаковете и си сложи слушалките.

— Тук фирма Инглиш. Добър вечер.

Винс забеляза, че докато слуша, Лоиз сбърчи вежди от изненада.

— Ще го извикам, инспекторе — отговори Лоиз, остави слушалката и се обърна към Винс. — Хари, бихте ли съобщили на господин Инглиш, че инспектор Морили от криминалния отдел желае да говори с него.

— Ах, тези ченгета! Обзалагам се, че ще иска някаква услуга. Или две места до ринга, или две места гратис за бъдещия спектакъл. Смяташ ли, че си струва да безпокоя шефа?

Тя отвърна със сериозен израз на лицето:

— Кажете му, че е спешно, Хари.

Той й хвърли бърз поглед и слезе от масата, върху която се беше настанил:

— Веднага.

С бърза крачка се отправи към личния кабинет на Ник Инглиш. При отварянето на вратата навлезе шум от много гласове.

— Ще ви свържа с господин Инглиш — проговори Лоиз в слушалката.

— Няма да е зле да приготвите и колата му, госпожице Маршъл — изръмжа Морили от другия край. — Когато чуе това, което имам да му кажа, ще побърза веднага да тръгне.

Лоиз включи друг жак и помоли пазача на гаража веднага да докара колата на господин Инглиш пред входа.

Точно когато изключваше жака, в приемната влезе господин Инглиш, следван от Винс. Инглиш имаше масивна фигура, много висок, леко заоблен, но без излишни килограми. Наближаваше четиридесетте и, без да е непременно красив, той привличаше вниманието и от пръв поглед оставяше впечатление за сила и твърдост.

— Можете да разговаряте с инспектора по тази линия, господин Инглиш — каза Лоиз.

Инглиш пое слушалката.

— Какво се е случило, инспекторе?

Лоиз се доближи внимателно до Винс:

— Няма да е зле да потърсите Чък. Мисля, че ще има нужда от него.

Хари кимна в знак на съгласие и излезе. Лоиз чу господин Инглиш да пита:

— И кога се е случило?

Тя гледаше с безпокойство високата фигура на господин Инглиш, наведена над масата, потрепвайки нервно с дългите си пръсти.

Вече пет години тя работеше за Ник Инглиш. Беше го срещнала по времето, когато току-що беше отворил малък офис в Чикаго, в желанието си да реализира едно собствено откритие — жироскопен компас за петролните сондажи. Беше я наел да пази офиса, докато той обикаляше да търси капитали за финансиране производството на компаса.

Началото беше трудно, но тя скоро забеляза, че трудностите и неуспехите само удвояваха упорството му. През първата година на съвместната им работа тя често оставаше без заплата, а той — без храна, но между тях се създаде връзка, която тя трудно можеше да забрави, и често си задаваше въпроса дали той беше забравил. Компасът най-накрая беше финансиран и постигна голям успех.

Оттогава парите потекоха като река, той създаде фирми, нае театри, купи една дузина нощни клубове. След това, незнаейки вече какво да прави с парите си, той се впусна в политиката. Благодарение на неговите капитали Хенри Бомон беше избран за сенатор и пак благодарение на неговите субсидии продължаваше да заема този пост.

Припомняйки си бляскавата кариера на своя шеф, Лоиз се улови, че съжалява за времето, когато беше дясната му ръка. Днес беше само една от многото му служителки.

Винс се върна в приемната, следван от Чък Ийгън, който служеше за шофьор и интендант на Инглиш.

Чък беше дребен, с фигура на жокей и наближаваше четиридесетте. Имаше сплъстени коси, червендалесто лице, обсипано с лунички, студени очи и забързана и гъвкава походка. В момента се чувстваше притеснен в смокинга си, който освен това не му стоеше добре.

— Какво става? — процеди той през зъби, като се доближи до Лоиз. — Толкова добре се забавлявах.

Тя кимна с глава към Инглиш, който в този момент казваше в слушалката:

— Пристигам веднага. Не пипайте нищо. Ще бъда там най-много след десетина минути.

— Къде е колата? — изръмжа Чък глухо, обръщайки се към Лоиз.

— Пред входа.

Инглиш затвори телефона. Той се обърна към останалите трима, които леко вцепенени очакваха нарежданията му. Масивното му загоряло лице не издаваше никакви чувства, но погледът му беше станал твърд.

— Иди за колата, Чък. Тръгваме незабавно.

— Пред входа е, шефе — отвърна Чък. — Чакам ви долу.