Джеймс Чейс - Ще заровя мъртвеца си сам

Твърде луксозна резиденция си беше избрал Рой за човек, който е закъсал с парите. „Този Рой няма никакво чувство за отговорност — помисли с горчивина Инглиш. — Като му се прииска нещо, винаги си го доставя, без да мисли и да се безпокои как после ще го плаща.“

Инглиш бутна желязната врата и пое по алеята, заобиколена от рози и нарциси, която водеше до входната врата.

Той натисна бутона и чу приятна мелодия да се разнася в къщата. Инглиш сбърчи вежди — този род звънци му лазеха по нервите. След малко затворената с верига врата се пооткрехна.

— Кой е там? — попита женски глас със сърдит тон.

— Ник Инглиш.

— Кой?

Той усети нотка на учудване в гласа.

— Братът на Рой — отговори той, раздразнен от факта, че трябва да бъде разпознат чрез Рой.

Отвътре откачиха веригата, вратата се отвори и се запали светлина на входа.

Корин Инглиш изобщо не беше се променила, откакто я беше виждал за последен път. Той си помисли, че и след тридесет години пак ще си е същата. Тя беше дребна, руса и красивото й тяло предлагаше предизвикателни заоблености. Тя беше облечена с розов копринен пеньоар върху черна пижама. Забелязвайки, че я наблюдава тя бързо закопча позлатените си копчета, като го гледаше със сините си безизразни очи, които му напомняха за уплашено бебе.

— Добър вечер, Корин — каза той. — Мога ли да вляза?

— Ами, не знам — отговори тя. — Рой още го няма. Аз съм сама. Предполагам, че него търсите.

Той прикри раздразнението си с усилие:

— Струва ми се, че ще е най-добре да вляза — отговори той с възможно най-любезен тон. — Мога да настина, ако стоя отвън. За нещастие имам да Ви съобщя една много неприятна новина.

— А! — изрече тя с широко отворени очи. — Най-добре ще направите да се обърнете към Рой. Не обичам да научавам лоши новини. А и Рой не ми позволява да се притеснявам.

— Ще настинете — каза той, правейки крачка напред, с което я принуди да отстъпи навътре, след което затвори вратата след себе си. — Опасявам се, че лошата новина се отнася единствено до Вас.

Лицето й се сбърчи в недоумение, но преди да има възможност да каже нещо, той продължи, насочвайки се към една врата:

— Тук ли е дневната? Нека поседнем за момент.

Тя го въведе в една дълга стая, обзаведена с модерни и нови мебели, които въпреки ниското си качество изглеждаха доста ефектно.

Огънят в камината беше почти угаснал. Той го разбута с ръжена и добави ново дърво. Корин се доближи до него. На светлината на лампиона той забеляза, че розовият пеньоар беше поохлузен на ръкавите и яката.

— По-добре щеше да е да изчакате Рой — каза тя, кършейки тънките си ръце.

Тя отчаяно се опитваше да се измъкне от необходимостта да поеме някаква отговорност или да вземе решение.

— Аз съм дошъл именно във връзка с Рой — отвърна той спокойно. — Моля Ви, седнете. Бих искал да Ви спестя това, но рано или късно ще го научите.

— О!

Тя рязко седна, като че ли краката вече не я държаха и лицето й побледня под грима.

— Той… неприятности ли има?

Той поклати глава.

— Не, няма неприятности. Нещо много по-лошо.

Искаше му се да бъде груб и да й каже, че Рой е мъртъв, но пред това кукленско лице с широко отворени от ужас очи и трепереща уста го обзе колебание.

Изведнъж тя отстъпи пред погледа му, като че ли се беше опитал да я удари:

— Ранен ли е? Нали… нали не е мъртъв?

— Напротив, мъртъв е — отвърна Инглиш. — Много съжалявам, Корин, че трябваше да Ви съобщя това. Мога ли да направя нещо за Вас…

— Мъртъв? — повтори тя. — Не, това е невъзможно!

— Но е истина.

— Не, не е възможно! — повтори тя с остър глас. — Казвате го, за да ме уплашите. Знам, че никога не сте могли да ме понасяте. Как така ще е мъртъв?

— Самоубил се е — отвърна мрачно Инглиш.

Тя го гледаше вторачено и изведнъж той разбра, че този път му е повярвала. Кукленското й лице се сгърчи. Тя падна назад върху дивана с ръце върху очите си. Сълзите я задавяха и гърлото й рязко подскачаше.

Инглиш се доближи до малкото барче на стената. Отвори го, наля чаша коняк и се върна при младата жена.

— Изпийте това.

Доближи чашата до устата й и успя да я накара да изпие няколко глътки, преди да отмести ръката му.

— Самоубил ли се е? — попита тя.

Той потвърди и, обезпокоен от израза в очите й, запита:

— Имате ли някой, който да бъде тази нощ с Вас? Не бива да оставате сама.

— Но аз вече съм съвсем сама — отговори тя и сълзите потекоха по лицето й, размазвайки грима. — О, Рой, Рой! Как си могъл да направиш подобно нещо! Как можа да ме изоставиш по този начин?