Джеймс Чейс - Ще заровя мъртвеца си сам

Инглиш поклати глава:

— Не, благодаря. И без това вече съм мокър.

След това се обърна към госпожа Кер:

— Още веднъж благодаря, госпожо.

След това отново излезе на дъжда и се отправи към моторната лодка, която танцуваше на вълните. Кер му помогна да се качи, запали мотора и даде газ. Лодката се понесе към устието.

— Не уточнихме цената. Сто долара достатъчни ли са?

Кер потвърди:

— Напълно, господин Инглиш.

— Възможно е да се стигне и до бой на яхтата — продължи Инглиш. — На борда се намира едно момиче, което беше отвлечено. Аз ще я открия, а Вие ще останете в лодката. Ще я откарате обратно, ако наистина е там, разбира се.

— За такива работи можете да разчитате на мен — отговори очарован Кер. — Преди да се оженя бях шампион на Средния запад в тежка категория. От години не съм си служил с юмруците.

— Мислете за жена си и за бебето — предупреди го Инглиш. — Онези типове не си служат с юмруци.

Кер грабна един железен лост и го размаха:

— Аз също. Разчитайте на мен.

— Ако на борда има повече от един човек, ще имам нужда от Вашата помощ.

Достигаха вече устието и в далечината забелязаха светлините на яхтата.

— По-бързо — гореше от нетърпение Инглиш.

Кер засили. Лодката цепеше вълните и оставяше зад себе си бразда от пяна.

С присвити очи, за да се предпази от пръските, Инглиш гледаше яхтата. Ами ако Лоиз не е на борда? — помисли той. — Ако сме се излъгали…

Сега, когато бяха вече в открито море, вятърът свиреше в ушите и морето ревеше. Шансовете от борда на яхтата да чуят пристигащата лодка бяха минимални.

— Намалете — нареди Инглиш — и оставете течението да ни закара до яхтата. Не искам да разберат, че пристигаме.

— Добре — съгласи се Кер и изключи мотора.

Лодката продължи движението си и след няколко минути Кер акостира до борда на яхтата.

Инглиш сграбчи бордовото въже и застопори лодката, докато Кер я привързваше. След това и двамата скочиха на борда.

Палубата беше пуста, но двете прозорчета на каютите светеха.

— Аз ще мина напред — прошушна Инглиш. — Вие внимавайте да не Ви забележат. Ако стане сбиване, гледайте да се държите назад.

Той се насочи тихо към люка и в началото на стълбите спря, наострил слух. Не чу нищо и заслиза внимателно. Когато стъпваше на последното стъпало, вратата на каютата в дъното на коридора рязко се отвори.

Инглиш се наведе и зачака. Знаеше, че не може да помръдне нито напред, нито назад, без да го забележат. Ако излизащият от каютата човек имаше пистолет, щеше да го застреля, преди да успее да направи каквото и да е движение.

Пред него стоеше Лоиз.

Тя излезе от каютата с безумен поглед и бледо лице. Белият й корсаж беше разкъсан на рамото и чорапите й висяха на глезените.

— Лоиз — повика я той нежно.

— О, Ник! — затича се тя към него.

Стигайки до средата на стълбите, Кер рязко спря с широко отворени очи. Очакваше да влезе в схватка с банда убийци, а видя Инглиш, който държеше в обятията си едно момиче. Дъхът му секна.

Инглиш не обърна внимание на слисването на Кер. Той притискаше Лоиз към себе си и благодареше на небето, че я е намерил жива.

— Ранена ли сте? — запита загрижено той.

— Не… добре съм. Мислех си, че Шерман се връща. О, колко съм щастлива, че Ви виждам — каза Лоиз объркано и се отдръпна от него. — Извинявам се, че така се хвърлих в ръцете Ви, но толкова ме беше страх.

— Но, моя малка, скъпа… — започна Инглиш.

Спря, защото разбра, че моментът не е подходящ за обяснения.

— Има ли някой на борда? — запита той.

Лоиз потръпна:

— Пен. Той е там — посочи тя една друга каюта. — Не посмях да се върна. Аз го убих.

— Убили сте го? Какво се е случило?

— Искаше да ме изнасили. Успях да се отскубна и го ударих с една бутилка по главата. Мисля… че го убих.

Инглиш забеляза, че тя едва сдържаше сълзите си и я прегърна през рамото.

— Не се тревожете. Ще Ви отведа оттук.

Той се обърна към Кер:

— Я огледайте какво е положението там.

Кер влезе в кабината и след минута се върна с искрящо от задоволство лице:

— Страхотно сте го халосали, госпожице — каза той с възхищение — но не е мъртъв. Вероятно му е счупен черепът, но ще се оправи.

Лоиз се притисна към Инглиш:

— Страх ме беше, че е мъртъв, но беше толкова отвратителен…

— Елате — каза Инглиш. — Ще Ви заведа у Вас.

— Не, чакайте — хвана го тя за ръката. — Много е важно, Ник. В тази каюта има нещо, което трябва да вземем със себе си.