Джеймс Чейс - Ще заровя мъртвеца си сам

— Вие сте откачили! — изкрещя тя яростно. — Изчезвайте оттук или ще извикам полицията!

— Но моля Ви, не се притеснявайте. Тъкмо ще ми спестите необходимостта лично да Ви заведа в управлението.

Тя скочи от фотьойла и се насочи към телефона.

— Тукашните полицаи знаят как да постъпят с мръсник като Вас. Послушайте съвета ми и се измитайте докато е време.

— Хайде, извикайте ги — отвърна Леон и се облегна на камината. — Зная за Вас някои работи, който ще Ви донесат десет години. Днес такива неща като шантаж не се прощават.

— Нищо не можете да докажете.

— Мога да докажа, че сте работили с Шерман. А той уби петима души: Рой Инглиш, Мери Севит, Джо Хенеси, Мей Мичел и накрая Корин Инглиш, преди около един час. Вие сте съучастница в убийството на Рой. Това мога да го докажа. И ако не бъдете особено внимателна, отивате на електрическия стол.

Тя се полуобърна, тръшна слушалката във вилката, отвори едно чекмедже, извади от него автоматичен пистолет, калибър 25 и го насочи към Леон.

— Не мърдай, ченге! — проговори тя с напрегнато лице и блестящи очи. — Много ми се иска да ти забия едно куршумче в корема, а после ще кажа на полицията, че си искал да ме ограбиш.

Леон се опита да блъфира:

— Какво… с тая играчка? Че то и кръв няма да ми пусне.

— Не се знае!

— И какво ще ти помогне това? Помисли малко и бъди разумна.

— Тоест?

— Трябва ми Шерман. Вие изобщо не ме интересувате и спокойно мога да Ви оставя да заминете. Той се крие някъде. Къде ли може да бъде?

Тя го наблюдаваше изпитателно.

— Да предположим, че знам и Ви го кажа. После какво?

— Давам Ви дванадесет часа, за да изчезнете. След този срок ще бъда принуден да съобщя на полицията, че сте работили с Шерман, но с дванадесет часа преднина и добър транспорт ще бъдете вече далеч.

— При условие, че имам пари!

— Правилно — призна Леон.

— Колко? — запита тя.

— Две хиляди. Това е честно предложение, малката. Две хиляди и дванадесет часа преднина.

— Няма да стане! — отсече сухо тя. — Това са трохи! Изчезвай!

— Тогава предложете Вие.

Тя се поколеба:

— Десет!

Леон се разсмя:

— Невероятно! Десет хиляди долара за една информация, която ще изпеете в полицията само след два шамара. В крайна сметка мога да стигна максимално до пет хиляди, и то само, защото сте рижава. Червенокосите се отразяват добре на язвата ми.

— Да бъдат седем. Давате ми парите с дванадесет часа преднина и аз ви казвам къде се намира.

— Съгласен. Къде се намира?

— А как ще получа парите?

— Ще Ви ги даде адвокатът Сам Край.

Тя се поколеба, но накрая реши:

— Той има яхта, закотвена на Бей Крийк. Там си прекарва уикендите. Ако наистина се крие някъде, то може да бъде само там. Няма начин да сбъркате, защото това е единствената яхта, закотвена там.

— Да не ме поднасяте?

— Не! Не бих посмяла!

Леон се приближи към бюрото до прозореца, надраска една бележка и й я подаде.

— Дай това на Край. Повторете му това, което ми казахте и той ще Ви плати.

— Ами ако той…

— Ще Ви плати. Може би не още тази вечер, но утре сутринта със сигурност. А аз Ви обещавам дванадесет часа преднина.

— Мога ли да отида сега?

— По-добре изчакайте до утре сутринта. Надали ще може да Ви намери седем хиляди долара тази вечер.

— Все пак ще отида. Все ще може да ми даде една част, а останалото ще ми го изпрати.

— Както желаете — отговори Леон и се отправи към вратата. — Аз имам от какво да преживея.

След тръгването на Леон тя се поколеба за миг със загрижен поглед, след което се втурна в спалнята, измъкна два куфара под леглото и започна бързо да си събира багажа. Искаше да вземе само най-важното и хвърляше дрехите си в безпорядък в куфарите.

Бързо облече едно кожено палто върху пуловера си, грабна куфарите, насочи се към входната врата и я отвори. Изведнъж рязко спря със свито от ужас сърце.

С ръце в джобовете на шлифера си и стичаща се от шапката вода на площадката стоеше Шерман. Той спокойно дъвчеше дъвката си, а погледът му беше безизразен.

— Добър вечер, Глория — поздрави любезно той.

Тя не отговори.

— Заминавате ли? — попита той и впи поглед в двата куфара.

— Защо? — успя да отговори тя. — Заминавам само за уикенда.

— И няма да се върнете? Страхувате ли се, Глория?

— От какво да се страхувам? — попита тя, като се опитваше да говори спокойно. — Какво Ви прихваща? Не мога ли да отида някъде за уикенда, без да започнете да си въобразявате нещо?

Той повдигна рамене: