Джеймс Чейс - Ще заровя мъртвеца си сам

— Хубав удар си получила — продължи той, като я разглеждаше от глава до пети. — Вече повече от час си в безсъзнание.

Виждайки израза на очите му, тя инстинктивно протегна ръка, за да скрие коленете си с полата.

— По-кротко! — каза отново човекът с белега и извади от джоба си пакет цигари. — Това не са първите крака, които виждам, а очевидно няма да са и последните.

— Къде съм? — попита Лоиз неуверено.

— На яхтата на Шерман. Той ще дойде всеки момент. Иска да говори с теб.

— А Вие кой сте? — изправи се на лакти Лоиз.

— Казвам се Пен — широко се усмихна той. — Работя с Шерман. Затова съм тук. Други въпроси?

— Защо ме е докарал тук?

— Казах ти, че иска да говори с теб. Между нас казано, малката, мисля, че не ти остава много да живееш. Толкова бързо действува, че не успявам да броя труповете. Тази вечер вече очисти Корин. Похабява хубавите момичета, но какво да се прави. Ти знаеше ли, че й е извил врата?

Лоиз усети, че й се повдига.

— Ако си мила с мен — продължи Пен, вперил в нея дясното си око — може да го накарам да промени намеренията си. Какво ще кажеш?

— Ако ме доближите, ще крещя — отговори яростно Лоиз.

Пен поклати глава и събори пепелта от цигарата на земята.

— Когато Шерман напусне кораба, можеш да си викаш, колкото искаш. На девет километра наоколо няма жива душа, освен Шерман. Щом искаш да се правиш на лоша, нямам нищо против. Няма да се откажа от малко боричкане.

Лоиз не отговори. Огледа се наоколо, каютата имаше само една врата, а Пен седеше пред нея.

Пен наклони глава встрани и стана.

— Ето го. И без щуротии, малката. Става лош, като го ядосат.

Той отмести фотьойла и вратата се отвори пред Шерман. Застанал на прага с ръце в джобовете и вечната си дъвка в устата, той гледаше Лоиз.

— Излез! — обърна се той към Пен.

Високият тип побърза да изчезне и затвори вратата зад себе си.

— Съжалявам, че Ви ударих, госпожице Маршъл — каза той любезно. — Но дойдохте в неподходящ момент. А защо изобщо дойдохте?

— Защо ме докарахте тук? — попита Лоиз, като седна на ръба на леглото.

— Отговорете на въпроса ми — вече заплашително каза Шерман. — Ако се опъвате, ще извикам Пен да се занимае с Вас. Защо отидохте при Корин?

Лоиз се поколеба. Студените му безизразни очи я ужасяваха, но беше твърдо решена да не му казва, че е ходила, за да я убеди да свидетелствува срещу него.

— Чух за скандала, който била направила в „Сребърната кула“ — отговори тя спокойно. — Исках да разбера дали господин Инглиш се е погрижил да я изпрати до вкъщи.

Шерман я изгледа, без да може да разбере дали лъже или не.

— Не знаете ли къде е господин Инглиш?

Тя поклати глава.

— Сигурна ли сте?

Тя отново поклати глава.

— Предполагам знаете, че е убил Жюли Клер и любовника й и че полицията го издирва?

— Разбрах, че са били убити, но съм убедена, че господин Инглиш няма нищо общо с това.

Шерман се усмихна:

— Не се и съмнявам, след като сте влюбена в него. Трябваше да го очаквам.

Лоиз не отговори.

— Влюбена сте в него, нали?

— Това засяга ли Ви?

— Може би — отговори Шерман, гледайки я замечтано. — Полицията още не го е заловила и когато човек като Инглиш се разхожда на свобода, той може да бъде опасен. Трябва да го хванат колкото се може по-бързо или в противен случай ще трябва да се намеся.

— Най-добре ще направите да ме пуснете да си вървя — заяви твърдо Лоиз. — Похищението е тежко престъпление.

Шерман се усмихна.

— Убийството също. Но аз нямам намерение да Ви убивам веднага. Ще почакам до утре сутринта. Ако дотогава Инглиш не бъде заловен, ще се наложи аз да го намеря и тогава Вие ще сте ми от полза. Не мисля, че ще имам трудности, когато разбере, че Вие сте в ръцете ми. Ще бъде принуден да преговаря, а после, разбира се, ще се самоубие като брат си. Ще го намерят мъртъв с пистолет в ръка. Малко по-късно ще ви намерят удавена и ще си помислят, че причината за смъртта Ви е същата като на Мери Севит: не сте могли да преживеете смъртта на любимия си. Това е много ефикасен метод и не виждам причина да не го повторя.

— Сигурно сте луд — заключи Лоиз. — Нормален човек не може нито да мисли, нито да действува като Вас.

Шерман повдигна рамене:

— Дали съм луд? Може би. И какво от това? Защо хората се ужасяват от мисълта, че могат да ги сметнат за луди? На мен ми е все едно. Начинът на действие на моя мозък напълно ме задоволява. Освен това лудостта е просто въпрос на гледна точка. Вие претендирате, че умът Ви е наред. Е добре, я се вижте в какво положение сте. А аз не съм в това положение. Тъй наречения от Вас нормален човек ще отстъпи пред убийството и затова убийството е единственият изход за мен. Аз не отстъпвам пред убийството и от това Вие заключавате, че съм луд. Безразлично ми е дали съм луд или не. В действителност майка ми беше луда или поне другите твърдяха, че е такава, но това беше най-интелигентната жена, която някога съм срещал. Вкараха я в лудницата, където умря. Ако беше убила баща ми, както я посъветвах, нямаше да отиде в лудницата. Тя отстъпи пред убийството. Никога не забравих този урок.