Джеймс Чейс - Ще заровя мъртвеца си сам

— Но все пак ще пристигнем — захили се Нанкин.

Инглиш се облегна на седалката. Трябваше по-рано да си даде сметка, че инспекторът не би посмял да го заведе жив. Даваше си сметка, че Инглиш знае твърде много за него. И на първо място — онези пет хиляди долара.

Освен това, ликвидирайки Инглиш, Морили не само щеше да се предпази, но и щеше да направи много ценна услуга на достатъчно високопоставени личности. Това беше прост и чист метод да се сложи край на такъв неудобен случай.

Инглиш погледна пистолета на Морили. Той продължаваше да е насочен срещу него и пръстът на Морили беше на спусъка. Безсмислено беше да опитва каквото и да било в колата. Оставаше му да се опита да избяга при слизането.

Движеха се по протежение на реката. Дъждът барабанеше по покрива.

Брегът беше пуст. Инглиш си помисли, че мястото е отлично избрано за разчистване на сметките. Куршум и после — в реката.

— Спри, Нанкин — сухо разпореди Морили.

Нанкин намали и спря пред един хангар.

— Излизайте! — обърна се Морили към Инглиш.

Инглиш го погледна право в очите.

— Какво значи това? Официална екзекуция ли?

Морили го мушна с пистолета в ребрата:

— Хайде, вън. Нямам желание да ми изпоцапате седалките.

Инглиш отвори вратата. Нанкин изскочи от колата и се спусна към него с пистолет в ръката. Докато Морили слизаше на свой ред, той го държеше на прицел.

— Не е разумно от Ваша страна да го правите пред свидетел — забеляза спокойно Инглиш. — Ако ме ликвидирате, той може да Ви шантажира после.

Нанкин започна да се смее:

— Ние с лейтенанта работим заедно, драги. Не се безпокойте за нас.

Морили вдигна пистолета си и го насочи към Инглиш:

— Това е краят Ви, Инглиш. Изобщо не държа да се разприказвате. Идете до стената.

Инглиш напрегна мускули. Беше твърде далеч от реката, за да скочи и твърде далеч от Морили, за да го нападне. Беше на косъм от смъртта и го знаеше. Учуди се, че не изпитва страх. Съжаляваше единствено, че няма да може да си отмъсти на Шерман.

Отстъпи крачка назад.

— Хвърлете оръжието! — проехтя глас иззад колата. — И бързо, че ще ви пръсна черепите.

Нанкин побърза да изпълни тази заповед. Морили се обърна към колата с изкривени от ярост уста.

Проехтя изстрел. Морили се завъртя, изпусна оръжието и се хвана за ръката.

Иззад колата се появи Чък Ийгън.

— Помислих си, че ще е добре да Ви придружа, шефе — закачливо каза той. — Човек не трябва да има доверие на тези простаци.

Инглиш се наведе за пистолета на Морили и изрита този на Нанкин в реката.

— Трябваше ли да чакаш до последния момент, Чък? — запита той с язвителна усмивка.

— По-добре късно, отколкото никога — отговори очарователно Чък. — Какво ще правим с тази измет?

— Искам да ме оставят на спокойствие за няколко часа, Чък. Какво предлагаш?

— Лесна работа! — отговори Чък, приближи се до Нанкин и му нанесе силен удар по главата с дръжката на пистолета.

Нанкин се срина по корем на земята, а Морили отстъпи крачка назад.

— Не мърдайте — каза Инглиш. — И без това имам голямо желание да Ви тегля куршума.

Морили кипеше:

— Ще ми платите!

Ник го удари по брадата и той се свлече на колене. Вторият удар го просна на мокрия бетон.

— Остани с тях, Чък. Скрий ги някъде. Нужни са ми час-два спокойствие.

— Да не мислите да тръгнете сам? — обезпокои се Чък.

— Остани с тях, Чък — натърти Инглиш. — Това е заповед.

След това се качи на полицейската кола и седна зад волана.

Докато палеше мотора, той се наведе през прозореца:

— Още веднъж благодаря, Чък! Няма да те забравя в завещанието си.

След това се обърна и се понесе с бясна скорост към града.

Лоиз отвори очи и отново ги присви с мъчителна гримаса, заслепена от светлината на една крушка, висяща от тавана. Остра болка пронизваше черепа й.

Остана дълго време неподвижна. Съзнанието й бавно изплуваше от мъглата. Къде ли се намираше? Спомни си как Корин беше припаднала и тя се беше навела над нея. В този момент беше чула изсвистяване над главата си и после — нищо.

Изглежда се намираше в корабна каюта. Стаята беше облицована с ламперия и мебелирана луксозно. Лоиз лежеше на едно легло и побърза да провери дали е облечена. Бяха й свалили само шлифера, шапката и обувките.

Надигна се бавно и направи гримаса от болката, пулсираща в слепоочията й.

— Съвземате ли се вече? — чу до себе си мъжки глас, който я стресна.

Тя погледна наляво. В един фотьойл до вратата на каютата седеше висок мъж с бял белег през лицето, чието ляво око беше леко кривогледо. Между тънките му устни висеше цигара, а дясната му китка беше превързана.