Джеймс Чейс - Ще заровя мъртвеца си сам

Той отвори вратата и пое по един тъмен коридор. Скоро стигна до салона, отвори вратата и се огледа.

Салонът беше празен. Пред камината с угасващия огън беше съборено и разляно шише коняк. До него — счупена чаша.

Той забеляза нещо бяло на дивана, едва подаващо се изпод възглавниците. Оказа се дамска кърпичка с избродирани инициали „Л. М.“

Поклати глава. Изглежда Лоиз е успяла да убеди Корин да тръгне с нея и са забравили да угасят осветлението.

Потърси с очи телефон, за да се обади на Инглиш и да пита дали Лоиз се е прибрала, когато погледът му се спря на съборената бутилка от коняк. „Нима Корин е била пияна? — запита се той. — Толкова ли я изненадало позвъняването на Лоиз, че е съборила бутилката? Малко е вероятно.“

Той се насочи към хола.

Видя срещу себе си вратата и я отвори. Стаята беше тъмна. Намери с опипване ключа и запали осветлението.

Спалнята пред него се оказа също толкова мръсна, колкото и кухнята. Върху паркета се търкаляше домашен халат от розова коприна. Върху леглото бяха разхвърляни чорапи, бельо и едно кожено палто. Тоалетката беше засипана с пудра и огледалото се нуждаеше от почистване. Някой беше съборил шише с лосион за ръце и бялото му, кремообразно съдържание беше плъзнало по паркета.

Леон се намръщи и вдигна рамене. Тъкмо се готвеше да угаси, когато изведнъж спря и присви очи.

Вниманието му беше привлечено от вратата срещу него. Беше полуотворена. Един червен шнур, закачен на закачалката, минаваше над нея и изчезваше от другата страна.

Шнурът беше опънат. Много опънат, като че ли на него висеше голям товар.

Леон прескочи спалнята и натисна вратата. Някакъв обемист предмет тежко издумка от другата страна.

Със свито сърце Леон влезе в синьо-бялата баня.

Беше почти сигурен какво ще намери, но при вида на изкривеното лице на Корин Инглиш стомахът му се сви. Тя висеше в гротескна поза зад вратата. С приповдигнати колене, кукленската й фигура беше издута и подпухнала, и белите й зъби стискаха езика. Червеният копринен шнур се беше впил дълбоко в плътта на врата й и вкочанените й китки бяха свити като нокти на хищник, като че ли се беше опитвала да отблъсне някого в агонията си.

Леон докосна ръцете й. Още не беше съвсем изстинала. Блед и с изопнати черти той отстъпи назад.

Замисли се, без да гледа трупа, след което бързо се насочи към салона.

Сега мислеше за Лоиз. Преди убийството ли е дошла или е намерила Корин мъртва?

Леон усети как потта се стича по челото му. Ако уведомеше Инглиш, последния щеше да напусне скривалището си. Нищо нямаше да го спре, още повече при мисълта, че Лоиз може да е в ръцете на Шерман.

Леон избърса лицето си с кърпичка. По всичко личеше, че Шерман вероятно е отвлякъл Лоиз. Поколеба се за миг какво да предприеме и реши като начало да провери дали Лоиз не беше се прибрала вкъщи. В крайна сметка тревогата можеше да се окаже фалшива.

Намери телефона на Лоиз в указателя и го набра.

Изчака търпеливо, слушайки сигналите на апарата. Накрая се чу прещракване и един мъжки глас запита:

— Кой е?

Леон изтръпна. Това не беше гласът на Инглиш.

— Уестсайд 57794 ли е? — предпазливо попита той.

— Да. Кой се обажда?

Леон вече беше сигурен, че това не е Инглиш.

— Бих желал да говоря с госпожица Маршъл.

— Не е вкъщи. Кой се обажда?

— А Вие кой сте и какво търсите у госпожица Маршъл, след като нея я няма вкъщи? — запита Леон с пресипнал глас.

— Тук е лейтенант Морили от Криминалния отдел — изкрещя гласът. — Стига шеги. Кой сте вие?

Леон усети тръпка по целия си гръб. „Морили! Успял ли е Инглиш да избяга?“

Той побърза да затвори.

Притеснен, с ръце в джобовете Ник Инглиш се разхождаше напред-назад. Погледът му не се откъсваше от часовника на камината. Минаваше вече повече от час от излизането на Лоиз и четвърт час откакто Леон тръгна да я търси.

Инглиш пресметна, че на Леон са му необходими двадесет минути, за да стигне до булевард „Лоурънс“. Даже и да не намери Лоиз там, това не означаваше непременно, че е изпаднала в беда. Може просто да си е отишла преди идването на Леон.

„Каква непредпазливост, каква несъобразителност от моя страна, че я оставих да тръгне!“ — помисли си яростно той. Трябваше да си даде сметка каква опасност представлява Корин за Шерман.

Изведнъж спря, за да се полюбува на стаята. Точно така си беше представял дома на Лоиз: приятно мебелиран, уютен, весел и гостоприемен. Само да не й се случеше нещо…