Джеймс Чейс - Ще заровя мъртвеца си сам

— Това няма да е достатъчно. Съжалявам, Сам, но съм принуден да се скрия. Заедно с Ед ще открием Шерман и ще се заемем с него.

Край дълго гледа Инглиш и накрая повдигна рамене:

— Добре, но не забравяй, че съм те предупредил. На процеса ще направя всичко, което е по силите ми, но ти отказваш да улесниш задачата ми.

— Бихте ли ми услужили с носната си кърпичка? — вметна Леон. — Чувствувам, че ще се разплача.

— Предупредил съм те — продължи Край, без да обръща внимание на заяждането. — След това взе пардесюто и шапката си: — Ако имаш нужда от мен, Ник, знаеш къде да ме намериш. Желая ти успех.

Инглиш се приближи и му стисна ръката:

— Не се нервирай, Сам. Досега винаги съм се справял и считам, че това е единствено правилният начин на действие.

— Ще видим. Къде смяташ да се скриеш? Не можеш да излезеш оттук, без да бъдеш разпознат. В този град всички те познават.

— Не се безпокой за мен, ще се оправя. Довиждане, Сам. Ще се видим на процеса.

След заминаването на Край Инглиш си наля чаша уиски и отпи. Лицето му беше бледо и напрегнато.

— Знаеш ли, Ед, той има право — заразхожда се той из стаята. — Ако не намерим Шерман, загубен съм.

— Ще го намерим и ще го накараме да проговори.

Инглиш погледна към часовника над камината.

— Нямаше да е лошо Лоиз да побърза — каза той и отново седна. — Вече четиридесет и пет минути откак е тръгнала.

Леон протегна дългите си крака към огъня.

— Къде отиде?

— Да търси Корин. Не го казах на Край, но имам чувството, че тя работи за Шерман. Ако се срещна с нея, вероятно ще я накарам да си признае. Може да ни е много полезна за разобличаването на Шерман. Ако Корин свидетелствува на процеса, Шерман няма да е очарован.

— Да се надяваме, че и той няма да стигне до същото заключение — каза небрежно Леон, докато вадеше пакет цигари от джоба си.

Инглиш се вдигна и се вцепени:

— Какво каза?

Изненадан от реакцията на Инглиш, Леон вдигна очи:

— Казах, че се надявам Шерман да не си даде сметка, че можем да използуваме Корин като свидетел срещу него. В противен случай свършено е с бедното момиче.

Инглиш стана. Изразът на лицето му накара Леон да напусне фотьойла си.

— Какво ти става? — попита той.

— Сигурно съм полудял! — извика Инглиш. — Оставих Лоиз да отиде…

— Е, и? Какво те притеснява?

— Ами ако Шерман е там? Ако попадне на него?

— Какво те кара да мислиш, че е там? Не се вълнувай толкова. Има голяма вероятност да…

— Малко е вероятно! — пресече го Инглиш. — Не трябваше да я оставям да тръгне. Онзи е маниак-убиец. Отивам да видя какво се е случило с Лоиз.

— Стоп, за минута! — заповяда Леон. — Няма да мърдаш оттук. Забрави ли, че ченгетата те издирват? Да не си въобразяваш, че ще стигнеш далеч? Аз ще отида. Освен това е възможно Лоиз да се прибере преди моето завръщане.

— Идвам с теб!

— А ако тя се върне с Корин и не намери никого? Бъди разумен, Ник.

Инглиш се поколеба, но накрая вдигна рамене:

— Прав си. Хайде, тръгвай, де. В името Господне, побързай!

— Не се тревожи — отговори Леон, грабна шапката и палтото си и излетя от стаята.

Навън продължаваше да се лее проливен дъжд и Леон се затича към колата си, шляпайки из локвите.

Трябваше да прекоси целия град, за да стигне до булевард „Лоурънс“. По улиците имаше множество патрулни коли и той предположи, че издирват Инглиш.

С опакото на ръката избърса потта от челото си и помисли: „Каква ситуация! Ник Инглиш да се крие!“ Беше невероятно. Въпреки могъществото, парите и връзките си Ник Инглиш беше преследван като най-долен разбойник.

Булевард „Лоурънс“ беше спокоен и пуст. Леон спря колата по-далеч от жилището на Корин.

Прозорецът на салона светеше. Той натисна звънеца, почака малко и отново звънна. Никой не му отговори. Къщата беше потънала в тишина.

Внимателно натисна дръжката на входната врата, но тя беше заключена. Опита се да погледне през прозореца на салона, но пердетата бяха спуснати. Тогава заобиколи къщата и отзад забеляза препълнена боклукчийска кофа и голяма каса, пълна с празни бутилки от коняк. Натисна дръжката на сервизната врата и тя се отвори пред него.

Направи крачка напред и се озова в малка кухня. Кракът му срещна някакъв предмет и звукът от удара проехтя в тишината. Леон изруга, извади малко фенерче от джоба си и го запали.

В кухнята цареше неописуем безпорядък. Купчина мръсни чинии затрупваше масата, а подът беше покрит с брашно, трохи и прах. В един ъгъл бяха натрупани още празни конячени бутилки. Стаята миришеше на вкиснало и Леон се намръщи.