Джеймс Чейс - Ще заровя мъртвеца си сам

— Може би няма да иска да дойде.

— О, ще дойде! Това Ви го обещавам!

Тя се отправи към банята, за да се преоблече и след малко се появи, като навличаше шлифера си.

— Ще се върна след половин час — обяви тя.

— Съжалявам, че Ви карам да излизате — извини се Инглиш. — Навън е същински потоп.

Лоиз се опита да се усмихне:

— Няма страшно, не съм от захар. Доскоро.

Той я хвана за ръката:

— Какво ли щях да правя без Вас?

Тя освободи ръката си и се втурна към вратата, за да скрие сълзите си.

— Веднага се връщам — повтори тя с пресипнал глас и излезе.

Роджър Шерман се хвана за металната стълба, надигна се внимателно, огледа пустия кей и се качи на вълнолома.

Чевръсто се отправи към една барака в другия му край, отвори вратата и влезе в помещението, затрупано с празни каси и бъчви.

От една от касите извади приготвения от по-рано голям куфар.

Съблече мокрите си дрехи и енергично се изтърка с една кърпа. Извади комплект дрехи за смяна, облече ги бързо и сложи дрехите, които беше съблякъл, в куфара.

Излезе от бараката, огледа се и хвърли куфара в реката. Той потъна почти мигновено. След като се увери отново, че кеят е пуст, той напусна вълнолома и пое по една уличка, която извеждаше на Двадесет и седма улица.

Тъкмо стигна до входа на метрото, когато чу воя на полицейската сирена. Спря се и видя две патрулни коли, устремили се към Пета улица и поклати глава в знак на задоволство.

Качи се на метрото, водещо към центъра и слезе на Сто и десета улица. Там спря такси.

— Мейсън стрийт.

Разположил се на задната седалка, той се обръщаше от време на време с напрегнат поглед, за да се увери, че не го следят.

Спря таксито на ъгъла на Мейсън стрийт, пое пеша по булевард „Лоурънс“ и се насочи към вилата на Корин Инглиш.

Улицата беше пуста. Проливният дъжд мокреше шлифера му и се стичаше по шапката му.

Във вилата на Корин светеше един от прозорците. Той прекоси градината и спря пред вратата като се ослушваше. След около пет минути натисна бутона на звънеца, изчака, свъси вежди и звънна отново.

Отвътре светна лампа и вратата се отвори, Корин се наведе, без да се пуска от вратата. Алкохолният й дъх облиза лицето на Шерман.

— Кой е? — запита тя, като се взираше в обгърнатия в сянка силует.

— Нима вече ме забравихте, Корин? — тихо запита той.

Забеляза, че тя изтръпна и посегна към дръжката. Сложи крак на прага, за да й попречи да му затвори вратата под носа.

— Какво искате? — попита подозрително тя.

— Очаквах да ми телефонирате, но Вие не ми се обадихте. Пуснете ме да вляза.

— Не искам да влизате — отговори тя и се опита да затвори вратата. — Не желая повече да Ви виждам.

Той я изтласка в коридора.

— Не виждате ли, че се мокря? — забеляза той със заплашително спокойствие. — Видяхте ли се с Инглиш?

Тя му обърна гръб и с несигурна крачка се отправи към салона. На камината се мъдреха бутилка коняк и наполовина изпразнена чаша.

Шерман свали шапката и шлифера си, пусна ги на земята в хола и спокойно заключи входната врата.

След това с усмивка се насочи към салона.

— Не отговорихте на въпроса ми. Видяхте ли се с Инглиш?

— Да, видях го — отговори тя, като взе чашата си и се отпусна на дивана.

— Не изглеждате особено очарована. Идеята Ви изглежда не се е осъществила.

— Тази идея не беше моя, а Ваша и освен това страшно глупава. На него изобщо не му пука.

Шерман си намери чаша и се върна при камината. Наля я до половината, помириса съдържанието и наклони глава в страни.

— Никак не е лош. Рой ли го е избирал?

— Кой Ви е разрешил да се обслужвате? — изкрещя Корин. — За какъв се имате, че ще идвате да ми пиете от коняка?

Той се разсмя:

— Не се прави на глупачка. Нали съм твоят любовник, Корин?

Лицето й помръкна:

— Никога! Това няма да се повтори. Не знам какво ме беше прихванало. Не искам повече да Ви виждам… Вас и Вашите загубени идеи.

— Идеята беше отлична — отпи от чашата си Шерман. — Разкажете ми какво се случи.

— В никакъв случай! Беше ужасно — отвърна Корин и се разплака. — Не трябваше да Ви слушам. Те… те се подиграха с мен.

— Кои те? — запита Шерман, като я следеше внимателно.

— Не знам. Всички. Не ми повярваха. А той постъпи толкова хитро. Всички разбраха, че съм пияна.

— Кои всички?

— Хората, които бяха в бара — отговори Корин пискливо. — Даже ме нарекоха „пияница“.

— Значи сте казали на Инглиш, че спят заедно?

— Разбира се! Нали това ми бяхте препоръчали да направя? Но той изобщо не се развълнува. Отговори ми, че това не засяга нито мен, нито него. След това помоли един от персонала на клуба да ме придружи до вкъщи. Ето Ви я блестящата идея!