Джеймс Чейс - Ще заровя мъртвеца си сам

— Може да се каже. Кажете, Том, можете ли да ми направите една услуга?

— Винаги на Ваше разположение, господин Инглиш.

— Преди осем години едно момиче, наречено Жюли Клер, е откраднало пари от хазяйката си. Била е осъдена на осем дни затвор. Можеш ли да провериш това?

— Разбира се. Дайте ми само три минути.

Със загрижен вид Инглиш седна на ръба на масата, като клатеше крака.

След по-малко от три минути отново се чу гласът на О’Брайън.

— Лице с такова име никога не е било арестувано, господин Инглиш. Нямаме такова досие.

Лицето на Инглиш помрачня.

— А не е ли арестувано някое друго момиче за кражба на пари от хазяйката си?

Този път отговорът дойде след много по-голяма пауза:

— Има. Казва се Дорис Каспари. Била е осъдена на осем дни, защото месец преди това е била заловена да краде в един магазин.

Инглиш си спомни, че Жюли му беше споменавала, че е живяла с Дорис Каспари. Той никога не забравяше имена.

— Жюли Клер е била свидетел по делото — продължи О’Брайън. — Но самата тя не е била обвиняема.

— Благодаря ти, О’Брайън. Вероятно не съм разбрал правилно. Не забравяйте да ми се обадите, когато идвате насам. Довиждане.

Той затвори и сбърчи вежди, като упорито наблюдаваше килима. Не беше го излъгало чувството, че Жюли лъже, когато му разказваше тази история.

— Много ми се иска да знам каква е точно твоята история, Жюли — прошепна той.

Ед Леон изскочи на тротоара и махна на едно минаващо такси.

— Източна улица, номер 23-А — изрече той, отваряйки вратата. — И бързо!

— Разбрано, мой човек — отговори шофьорът, като трясна вратата.

Потеглянето беше толкова рязко, че Леон падна по гръб на пода на колата.

— Да не искаш да ми строшиш мутрата, смотаняк! — изрева той, като се наместваше на седалката.

— Като ми се каже бързо, значи бързо — отговори шофьорът и сви в една тъмна улица.

В продължение на десетина минути Леон имаше чувството, че го мачкат с преса. Когато достигна до квартала около Източната улица, шофьорът беше принуден да намали, защото уличките бяха тесни и всякакви безделници се шляеха между сергиите със зеленчуци.

— Ако толкова бързате — каза той изведнъж, — тук има една уличка, която извежда на Източната улица. Ако тръгнете по нея пеша, ще стигнете по-бързо.

— Ако беше въпросът да ходя пеша, нямаше да се возя на твоята таратайка — отговори Леон, като си спомни думите на Инглиш, че точно на тази уличка е бил премазан Хенеси. — Продължавайте и внимавайте да не сгазите някого.

— Само това ми липсваше. Гледайте ги тези какво се мотат — изръмжа шофьорът, като яростно натискаше клаксона.

Леон запали цигара. Лесно му беше на Инглиш, като му поръча да намери тъй наречената Мичел и да я заведе у тях. Но не беше чак толкова лесно да се осъществи. Момичето вероятно ще си помисли, че се опитват да я отвлекат и с виковете си ще привлече и полицията.

Леон се намръщи и се наведе напред:

— Близо ли е вече?

— Стигнахме.

— Добре, спрете на ъгъла.

Шофьорът спря и получи таксата от Леон, придружена със стабилен бакшиш.

— Ако искате, мога да Ви почакам. По тези места трудно ще намерите такси за връщане.

— Щом имате желание — отговори Леон. — Няма да се бавя. Ако ме няма до половин час, можете да тръгвате.

— Тъкмо ще отида да похапна — каза шофьорът, като излезе. — Оставям колата тук.

Източната улица имаше мизерен вид. От двете страни се издигаха огромни блокове с почернели от сажди фасади и външни стълби между ръждясалите балкони. Тротоарите бяха отрупани с кофи за боклук. Мърлявите лампи хвърляха съвсем слаба светлина.

В края на улицата Леон забеляза няколко дюкяна, чиито съмнителни витрини все още светеха и с бърза крачка се насочи към тях.

Минавайки покрай номер 27, той спря и погледна витрината. На врата имаше надпис „Джо Хенеси — Базар“. Дюкянът тънеше в мрак. Леон поклати глава и продължи.

Пред номер 23-А отново спря. В същия момент от тъмнината изплува една кола и спря до него.

— Хей, Вие! — извика някой.

Леон се обърна.

От колата някакъв човек му правеше знак.

— Знаете ли къде е номер 23-А? — попита той.

Леон приближи. Шофьорът беше в сянка, но когато се наведе да види Леон, една от лампите освети лицето му.

Леон го позна моментално. Белегът от ухото до устата, дефектът на окото и животинското му обезобразено лице не оставяха никакво съмнение. Това беше човекът, който беше заплашвал Джо Хенеси.