Джеймс Чейс - Ще заровя мъртвеца си сам

— Не се прави на глупачка — изкрещя Леон и я блъсна. — Тези двамата…

— И глупачка ме наричаш! — изкрещя момичето. — Да ми се махаш от главата!

— Ама слушай, бе…

Тя се изплъзна покрай него и преди той да й попречи, дръпна горното резе.

Силни удари проехтяха по вратата.

— Не започвай да се натискаш! — извика момичето и блъсна Леон.

— Тези двамата са тук, за да те убият, глупачко! — изрева Леон и й препречи пътя, след това я хвана за раменете и я разтърси. — Тези мъже…

Изведнъж той млъкна и изръмжа от болка. Момичето го беше заслепило за момент с шамар през очите. Беше вече успяла да дръпне и второто резе и протягаше ръка към ключа, когато Леон я сграбчи през тялото и я хвърли в един фотьойл. Спусна се към вратата и успя да спусне отново двете резета в мига, когато онези отвън започнаха да блъскат вратата с рамо.

Вратата изпращя и устоя на ударите, но Леон си даваше сметка, че това няма да е задълго.

В това време момичето успя да стане от фотьойла, спусна се към него и започна да го бие през лицето с юмруци. В крайна сметка той успя да й обездвижи ръцете пред гърдите си и й изкрещя да спре.

— Ще ме изслушаш ли, за Бога! Мъжете отвън са тези, които те шантажираха!

Тя обаче беше твърде пияна, за да схване нещо. Тогава Леон й нанесе удар с глава в брадичката и започна да я рита по пищялите. След това я взе на ръце и ругаейки тихо, я занесе в другата стая.

Това беше малка спалня с тесен креват под прозореца. Той хвърли момичето на кревата и се върна да заключи вратата.

Тя отново се хвърли отгоре му. Лицето й беше бледо, а очите й горяха от гняв.

Леон отново я хвана и я хвърли с такава сила на леглото, че ако не беше я задържал, щеше да отскочи и да падне на земята.

Замаяна от удара и със секнал дъх, за миг тя остана неподвижна. Леон се възползва от това, спусна се към тежкия гардероб срещу леглото и започна сантиметър по сантиметър да го прибутва към вратата.

— Забранявам ти да пипаш нещата ми! — изпищя момичето от кревата. — Спри, чуваш ли!

Леон изобщо не й обърна внимание. Натисна гардероба с рамо и с последни усилия го намести пред вратата. В същия миг чу, че входната врата поддаде.

Отвори гардероба, взе едно кожено палто и го хвърли на момичето.

— Бързо обличай това!

— Махай ми се от главата! — отговори момичето и хвърли палтото на земята.

Леон се приближи към нея и я вдигна насила.

— Навличай тези кожи!

Тя се опита да одере лицето му, но той хвана ръката й, изви я и я тръшна по корем на леглото. Натисна я с коляно през кръста и се опита да я облече, но тя така яростно се съпротивляваше, че беше принуден да се откаже.

Беше бесен. Всяка секунда беше скъпа. Скоро двамата отвън щяха да проникнат и в тази стая.

Той я пусна и стана. Тя скочи от леглото. От очите й изскачаха мълнии. Спусна се към него с насочени напред нокти.

Леон изтегли ръката си назад и й нанесе силен удар по челюстта, като леко извъртя юмрука си в момента на съприкосновението.

Очите й се обърнаха, коленете й омекнаха и тя се свлече в ръцете му.

Той я хвърли на леглото, омота я с палтото и се спусна да отвори прозореца. С облекчение забеляза, че евакуационните стълби бяха точно под него.

От съседната стая се чу глас:

— Измъква се през прозореца. Отвори тази врата, а аз слизам долу.

Нямаше време за колебание. Човекът с белега щеше да вземе асансьора, който беше много бавен. След това трябваше да заобиколи сградата. Риск съществуваше, но беше за предпочитане пред вероятността да го сгащят в тази стая.

Взе момичето, промуши го през прозореца и го положи на площадката. Успя да се измъкне и той, когато ударите по вратата станаха съвсем застрашителни. Погледна надолу, за да разбере къде извежда улицата, но забеляза само някаква стена, която се губеше в мрака. Погледна и нагоре, но покривът беше недостижим. Налагаше се да слиза.

Преметна момичето през рамо и потегли. С едната ръка се придържаше за ръждясалия парапет и бавно напредваше с треперещи крайници. Мей Мичел не беше от най-леките и на третата площадка беше останал без дъх. Въпреки всичко, продължи надолу, като се олюляваше, здраво стиснал парапета, с надеждата, че ще достигне до уличката, преди да се появи човекът с белега.

На последната площадка въздухът свиреше в гърдите му, коленете му се подгъваха, но той продължи и усети, че подвижната част на стълбата се спусна надолу под собствената му тежест и опря на земята.

Стигнал долу, той се опря за миг на стената, за да си поеме дъх и се огледа на двете страни. Уличката се губеше в мрака като в тунел.