Джеймс Чейс - Ще заровя мъртвеца си сам

— Искам да си лягам. Не мога повече да се движа.

— Можеш, можеш. Почти стигнахме — окуражи я Леон.

Преди да успее да я хване, тя се просна на улицата.

— Не мърдам оттук! — изрече тя с отпаднал глас.

Изведнъж от тъмното изскочи човек, което стресна Леон. Той видя проснатото на земята момиче, изгледа подозрително Леон, но продължи по пътя си.

Леон свали шапката си и си направи вятър. Изпитанието ставаше все по-страшно.

— Хайде, ставай — наведе се той над момичето. — Ако продължаваш да седиш на земята, ще се разболееш.

— Теб какво те интересува? Не мърдам оттук.

— Хайде, миличко. Много си смешна, така седнала на земята.

— Не беше ли ти, дето ме удари преди малко? — попита момичето и присви очи, за да го огледа.

— Аз да съм те ударил? Никога не посягам на жена, освен на собствената си. Хайде, стани. Нали искаш да се прибереш?

Той я прихвана под мишниците, за да я вдигне.

— Аз живея там — каза момичето и показа номер 23-А, — а ти кой знае къде искаш да ме завлечеш.

— Искам да те почерпя. Да побързаме, преди да са затворили бара.

Момичето го последва, като се облягаше на ръката му. Той ускори крачка, като от време на време поглеждаше през рамо назад дали човекът с белега не ги следва.

Изведнъж момичето забави ход.

— Какво има пак? Не може ли да повървиш пет минути, без да спираш?

— Имам впечатлението, че не те познавам.

— Как така да не ме познаваш? Не си ли спомняш? Аз съм Ед и отиваме да те почерпя едно питие.

— Ах, да, вярно. Сега си спомних, Ед. Какво става, идва ли питието?

— Първо трябва да стигнем до бара. Побързай, зайче. След минута сме там.

На ъгъла на улицата Леон забеляза, че таксито все още чака и въздъхна с облекчение. Шофьорът ядеше сандвич и се разхождаше напред-назад. Той забеляза Леон и му направи знак с глава.

— Намерили сте си и компания. Аз току-що мислех да си тръгвам.

Момичето изгледа изкосо шофьора.

— Този пък кой е?

— Това е Сам. Нали си спомняш за Сам? Той ще ни заведе някъде да пийнем.

— О! Не си ми говорил за Сам — отговори тя, като сбърчи вежди. — Здравей, Сам. Скоро ли ще дойде питието, с което ще ме черпи Ед?

— Не се казвам Сам — отвърна шофьорът. — Името ми е Джордж. Откъде Ви хрумна, че се казвам Сам?

— Има ли значение? — припряно каза Леон. — Сам или Джордж — това не променя нещата. Сега тримата ще се разходим.

Той отвори вратата на таксито и я хвана за ръката.

— Хайде, миличка. Ще се разходим.

Тя се отскубна и отскочи назад.

— А, не. Не съм чак толкова загубена. Никаква разходка. Каква е тая работа? Търговия с бели робини ли или какво?

— Искам да те почерпя — отговори Леон, като правеше свръхчовешки усилия да не избухне. — Ела, миличка. Качваме се на колата и отиваме да пийнем някъде.

— Аз се прибирам — заяви тя с такава решителност в гласа, че го полазиха тръпки.

— Нима смяташ да се прибереш толкова рано… — запротестира Леон.

— Прибирам се — отговори момичето и бръкна с ръце в джобовете. Този жест отвори палтото й и шофьорът вторачи поглед в черната найлонова пижама.

— Господи! — изстена той. — Искам и моята госпожа да носи такива неща.

— Я да изчезвате и двамата! — продължи момичето с леден глас и загърна палтото си. — Аз се прибирам вкъщи.

Тя се обърна и клатушкайки се пое обратно. Леон се спусна след нея и я хвана за ръката.

— Хей, ти не можеш да си тръгнеш така! Отиваме да пием заедно.

Тя се опита да се освободи, но той я държеше здраво.

— Чувствувам, че ще започна да крещя. Откакто съм с теб, чувствам, че трябва да го направя. Още преди десет минути трябваше да започна.

— Но защо ще крещиш? — запита Леон и я пусна. След това извади една табакера, отвори я и й предложи. — Заповядай, вземи си.

— Надявам се, че поне не са дрогирани — запита подозрително тя.

— Само тези от тази страна. Другите са „Кемъл“.

Тя си взе една „Кемъл“. През цялото време шофьорът ги наблюдаваше с широко отворени очи.

— Може ли да знам все пак какво става? — запита той.

— Не се бъркайте, където не Ви е работа — изрева Леон. — Гледайте си таксито.

Той хвана момичето през раменете и го повлече към таксито.

— Хайде, миличка, нали щяхме да пийнем. Ако не побързаме, ще затворят бара.

Тя отскочи назад.

— Не искам. Прибирам се.

Леон си помисли със съжаление, че пак ще трябва да я удари. Нямаше време. Човекът с белега щеше да се появи всеки миг и тогава — край на всичко.

— Не си тръгвай — каза той, като я сграбчи с дясната си ръка. — Погледни луната. Не чувствуваш ли желание да си навън и да се позабавляваш?