Джеймс Чейс - Ще заровя мъртвеца си сам

Като каза това, той го изпрати до вратата.

— Трябва да видя Морили. Може би онзи дебелият има досие в полицията.

— Не вдигай много шум около това — посъветва го Леон. — Не бих желал Морили да направи някаква връзка между твоите въпроси и описанието, което има за мен. Шофьорът на таксито имаше достатъчно време да ме изучава.

— Ще внимавам — отговори Инглиш, като отвори вратата.

Леон излезе на широката площадка.

Асансьорът, който се намираше срещу вратата на Инглиш, спираше на етажа. От него излезе млад човек, облечен с елегантен кафяв костюм и кафява шапка. Бяла копринена кърпичка се подаваше от маншета му. Той хвърли бърз и изпитателен поглед на Леон и Инглиш и се насочи към апартамента си в дъното на коридора.

— Господин Шерман? — попита Инглиш със спокоен глас.

Човекът с кафявия костюм спря. По-необикновени очи Леон не беше виждал. С цвят на кехлибар, с малки зеници и също толкова безизразни, колкото две жълти копчета.

— Да, аз съм Шерман — отговори той с дълбок и мелодичен глас. — Какво желаете? Вие вероятно сте Ник Инглиш?

— Заминавай, Ед — прошепна Инглиш. — До утре.

След това се приближи към Шерман.

— Бих желал да говоря с Вас. Бихте ли влезли за момент?

— Ако това не ви притеснява, бих предпочел вие да дойдете при мен. Очаквам много важно телефонно обаждане.

— С удоволствие.

Шерман отвори и направи път на госта си.

— Заповядайте, господин Инглиш.

Инглиш се озова в елегантен хол, отрупан с цветя. Шерман закачи шапката си, оправи сламените си коси с ръка и отвори вратата пред себе си. Натисна един бутон и стаята потъна в светлина.

Инглиш трудно се учудваше на нещо, но обзавеждането го стъписа и той не можа да скрие изненадата си.

Стаята пред него беше огромна. Върху паркета нямаше килим, а пред прозорците висяха пердета от черно кадифе. Белият диван и двата бели фотьойла бяха съвсем недостатъчна мебелировка за това огромно пространство. До прозореца стоеше роял. В камината горяха дънери, а от двете й страни се изправяха два огромни черни свещника, високи по два метра с фалшиви свещи. Срещу една от драпираните в черно стени стоеше копие в естествена големина на „Пиета“ от Микеланжело. В стаята се чувствуваше слаба миризма на тамян, която заедно с приглушената светлина създаваха впечатление за гробница.

Забелязвайки, че Шерман го наблюдава, Инглиш овладя удивлението си.

— Като човек на изкуството, господин Инглиш, Вие вероятно оценявате тази стая — каза Шерман, отправяйки се към камината. — Оригинална е, нали? Очевидно малко хора биха могли да живеят тук, но аз не съм като повечето хора.

— Наистина — отговори сухо Инглиш. — Тази скулптура е прекрасна.

— Това е едно чудесно копие — добави Шерман, като извади от джоба си една дъвка и Инглиш можа да установи, че обвивката й е идентична с тази, която се намираше в бюрото му. — Интересувате ли се от изкуство, господин Инглиш?

— Не мога да кажа подобно нещо, но тази статуя много ми харесва. Не съм имал време да се занимавам с тези неща. Не бих искал да Ви задържам. Бих желал да Ви попитам дали на 17-ти този месец сте ходили в осведомителната агенция, която се намира на Седма улица, номер 1356.

Шерман наблюдаваше Инглиш с безизразния си поглед и бавно развиваше дъвката си.

— Струва ми се, че да. Не съм сигурен дали беше точно на седемнадесети, но беше същата седмица. Сега, като си помисля, ми се струва, че беше точно на тази дата. Но интересно, защо ми задавате този въпрос?

— Имам си причина. Към десет и четвърт ли сте отишли?

— Възможно е. Май че да. Не съм обърнал внимание.

— По това време моят брат се е самоубил. Застрелял се е.

Шерман повдигна рамене и лапна дъвката си.

— Колко тъжно. Приемете моите съболезнования.

— Не чухте ли изстрел, докато бяхте в сградата?

— А, значи това било. Чух наистина нещо, което приличаше на изстрел, но си помислих, че е от ауспуха на някоя кола.

— Къде бяхте в този момент?

— Качвах се с асансьора.

— Видяхте ли някой на площадката на седмия етаж или някой да излиза от офиса на брат ми?

— Значи брат Ви е имал офис на седмия етаж? Ако не се лъжа на етажа, освен осведомителната агенция има и едно детективско бюро. Къде се е намирал офисът на брат Ви?

— Негово беше детективското бюро.

— Виж ти. Колко интересно. Не знаех, че брат Ви е детектив — каза Шерман и тонът му изразяваше неприязън към тази професия.

— Видяхте ли някого около офиса на брат ми? — повтори въпроса си Инглиш.