Джеймс Чейс - Ще заровя мъртвеца си сам

Шерман сбърчи вежди:

— Да, в действителност… Видях една жена пред вратата. Беше облечена с елегантен костюм в черно и бяло. Даже си казах, че за такъв тип жена се облича с вкус.

— Какъв тип жена беше тя, господин Шерман?

Шерман се усмихна:

— Според мен лека жена. От този тип момичета, които нямат скрупули. Някои мои приятели, които не са така изтънчени, биха я определили като „лесна“.

Погледът на Инглиш беше твърд и леден.

— И тя беше в коридора, когато Вие излязохте от асансьора?

— Точно. Отдалечаваше се от детективското бюро и се насочваше към стълбите.

— Никой друг ли не видяхте?

— Не.

— Според Вас колко време беше минало от момента, в който чухте изстрела и момента, в който видяхте момичето?

— Около пет-шест секунди.

— Благодаря Ви, господин Шерман — каза Инглиш, като го усети накъде бие. — Не бих искал да Ви задържам повече. Разбрах това, което ме интересуваше.

— За мен беше удоволствие. Вашият брат наистина ли се е самоубил, господин Инглиш?

— Струва ми се, че вече Ви го казах.

— Да, разбира се. Но ако се вярва на криминалните романи, животът на детективите е изпълнен с опасности. Възможно е Вашият брат да е открил компрометиращи факти за тази жена и тя да го е убила, за да му запуши устата. Това е напълно възможно, нали.

Инглиш се усмихна накриво:

— Брат ми се е самоубил, господин Шерман.

— Да, вярно. Просто отпуснах малко фантазията си. Случва се понякога някое убийство да мине и за самоубийство, но както вие казвате, при брат ви нещата не стоят така. Ако не бяхте толкова сигурен, господин Инглиш, бих си помислил, че моят дълг изисква да съобщя на полицията за присъствието на това момиче.

— Не съществува никакво съмнение, че брат ми се е самоубил — отговори Инглиш спокойно.

Шерман го наблюдаваше, като дъвчеше дъвката си и му се усмихваше дружелюбно:

— Вие знаете най-добре, господин Инглиш. Но аз се питам какво е могла да прави тя в офиса на брат Ви. Изглежда, че той се е самоубил в нейно присъствие.

Инглиш сви устни:

— А тя изглеждаше ли развълнувана?

— Не, ни най-малко. Бързаше да си отиде. Абсолютно ли сте сигурен, господин Инглиш, че брат Ви не е бил убит?

— Абсолютно.

— Лесно може да се открие момичето — продължи Шерман безстрастно. — По всяка вероятност работи в някой нощен клуб. Прилича на певица. Аз съм артист, господин Инглиш. Вие явно не знаете, но аз много добре умея да обрисувам хората. Няма да е никакъв проблем да дам портрета й на полицията. Смятате ли, че трябва да го направя?

— Полицията е убедена, че брат ми се е самоубил. Безполезно е да им давате този портрет.

— Както желаете, господин Инглиш. Аз имам особено изострено чувство за дълг. Това понякога създава неприятности.

— Действително — каза сухо Инглиш и се насочи към вратата. — Много съм Ви благодарен за това, което ми казахте.

— Но моля Ви — отговори Шерман, без да се отдалечава от камината. Той усмихнато продължаваше да дъвче с ръце в джобовете. — Надявам се, че и друг път ще имаме възможност да си поговорим. Все пак Вие сте знаменитост.

— На вашите услуги — отговори Инглиш и постави ръка на дръжката. — Довиждане, господин Шерман.

— Предполагам, че ако полицията узнае за госпожица Клер, това би било твърде неприятно, както за нея, така и за Вас — повиши глас Шерман. — Освен това тя е имала идеална причина да убие брат Ви, нали?

Инглиш се обърна бавно към Шерман, който продължаваше да се усмихва. Жълтите му очи напомняха стоповете на кола.

— Госпожица… коя?

— Жюли Клер, Вашата любовница. Мотивът, който е имала, заедно с моето свидетелско показание ще я изпрати за дълго в затвора. А може да отиде и на електрическия стол. Е, може и да се отърве от това, ако покаже красивите си крака на съдебните заседатели. Но десет години не й мърдат. Това никак няма да Ви хареса, господин Инглиш.

Настъпи тишина. Двамата мъже се измерваха с поглед. Инглиш се върна бавно в средата на стаята.

— Не, никак няма да ми хареса. Сигурен ли сте, че момичето, което сте видели, е действително госпожица Клер?

Шерман направи нетърпелив жест с ръка.

— Знам, че сте много зает човек, но предполагам ще се съгласите друг път да поговорим по този въпрос. Аз лично не бързам.

— И по кой въпрос трябва да говорим?

— Не мислите ли, че ще спестим време, ако престанем да си говорим, като на светско събиране. Имам определена информация, която съм готов да Ви продам. Ето това трябва да обсъдим.