Джеймс Чейс - Ще заровя мъртвеца си сам

Инглиш я потупа по рамото.

— И ти си се страхувала да ми кажеш това! Но това не е нищо! Всеки от нас някога е извършил нещо, което би му струвало затвора, ако го хванат. Ти просто не си имала късмет. И за това ли те шантажираше Рой?

— Заплашваше ме, че ще изнесе информацията във вестниците. Аз щях да изгубя мястото си, а и ти щеше да пострадаш, Ник.

Погледът му стана груб:

— Да, възможно е. Някой друг беше ли в течение?

Тя поклати глава.

— Добре! Да не говорим повече за това. Колко му даде на Рой?

— О, не, това е без значение — каза тя възбудено.

— Но това е абсурдно! Искам да ти върна тези пари. Колко?

— Моля те, Ник, няма смисъл.

— Колко… хиляда долара?

— Приблизително, но аз не искам да ми ги връщаш. Моля те, това не те засяга. Платила съм ги и съм ги забравила.

— Ще видим — каза Инглиш, като стана. — Ти, когато отиде, Рой беше ли жив?

Жюли потвърди:

— Да.

— Даваш ли си сметка, че няколко минути след твоето посещение той вече е бил мъртъв?

Тя отново потвърди и ръцете й се сгърчиха.

— Според теб приличаше ли на човек, който се кани да се самоубива?

— В никакъв случай. Смееше се и се шегуваше. Даже се опита да ме сваля. За пръв път бях сама с него в офиса му. Обикновено имаше и някаква секретарка.

Инглиш присви уста:

— Какво се случи?

— Опита се да ме целува, но аз успях да се изплъзна. Дадох му парите и излязох.

— Сигурна ли си, че му даде парите?

— Да.

— Наистина ли си сигурна, Жюли? Това е много важно.

— Да, дадох му ги.

— Да, но те не са намерени. Имал е у себе си само четири долара. Лоиз най-внимателно тършува из офиса му. Никъде не е намерила пари.

— И все пак аз му ги дадох. Сложи ги на бюрото си и ги затисна с попивателната.

Замислен, Инглиш поглади бузата си:

— Видя ли някого или чу ли нещо, докато беше там? — продължи Инглиш като я гледаше внимателно.

— Не, нищо. Само онези машини в края на коридора. Те вдигат такъв адски шум.

— Въпреки всичко някой го е убил и е взел парите. Не може да се е изпарил.

— Какво ще стане сега, Ник? — запита тя и в погледа й се четеше страх.

— Наех един човек да разследва цялата тази работа. Никой не знае, че ти си ходила там и никой няма да го узнае. Не мисли повече за това.

— Но щом е бил убит, не трябва ли да предупредим полицията?

— Ако се разбере, че брат ми е ръководил добре организирана мрежа за шантажи, с мен е свършено — отговори спокойно Инглиш. — Няма да казвам на полицията. Моят човек вероятно ще открие кой е убиецът и тогава ще решим какво ще правим. Във всеки случай за теб няма да има неприятности.

Той се доближи до нея и я хвана за ръката:

— Сега трябва да тръгвам, Жюли. Почини си и забрави за това. Ще се видим утре. Може и да успеем да отидем на кино.

— Да, Ник.

Тя го придружи до хола. Не сваляше обезпокоения си поглед от него, докато обличаше пардесюто си.

— Ник, не е ли най-добре и ти да забравиш всичко това? Наистина ли е необходимо да откриеш убиеца? И да го намериш, не можеш да го предадеш на полицията. Съществува риск да се разприказва и действията на Рой да излязат на бял свят.

Инглиш се усмихна:

— Не се притеснявай. Първо трябва да го открия. Рой може и да е бил мръсник и долен тип, но никой не може да си позволи да убие някой член на семейството ми, без да си плати за това. Ще намеря начин да го притисна и да си разчистя сметките с него. Довиждане.

Той я целуна и я погали по ханша:

— Недей да се тревожиш.

Долу Чък чакаше търпеливо.

— Закарай ме вкъщи — каза Инглиш, като се качваше.

Качи се директно в жилището си, свали пардесюто си и го подаде на филипинския си прислужник Ушу.

— Някой да ме е търсил? — запита той.

— Не, господине.

— Някой да е звънял по телефона?

— Не, господине.

Инглиш влезе в кабинета си. Седна на бюрото си и взе една пура. След като помисли няколко минути, той вдигна телефона.

— Ако обичате, свържете ме с капитан О’Брайън, шефа на полицията в Бостън — каза той на телефонистката. — Колкото се може по-бързо.

— Да, господин Инглиш.

Постави слушалката на вилката и започна да се разхожда из стаята. След малко телефонът иззвъня и той отново вдигна слушалката.

Грубият глас на О’Брайън проехтя в ухото му:

— Добър вечер, господин Иглиш. Отдавна не съм Ви чувал.

— Добър вечер, Том. Как си?

— Средна работа. А Вие?

— Горе-долу. Мислех, че ще се видим на мача. Защо не дойдохте?

— Нали знаете как е при нас. В момента ми висят две убийства. Много се радвам, че Вашето момче спечели. Добре ли се представи?