Джеймс Чейс - Ще заровя мъртвеца си сам

— Възможно е, но ако е достатъчно хитър, ще му е ясно, че повечето хора ще разсъждават като теб. Щом е минал явно покрай Келхъм и е ходил в агенцията, шансовете да го заподозрат са малки.

— Вярно — съгласи се Инглиш. — Опитай се да го откриеш. Знаеш ли как изглежда?

— Да. Двадесет и седем, двадесет и осем годишен с кафяв костюм и кафява шапка. Носи кърпичка в маншета на ръкава си и дъвче дъвка. Няма да е много лесно да го открия.

— Така ли мислиш? Още сега ще ти дам името и адреса му. Ако не се лъжа, той се казва Роджър Шерман и живее на Краун Корт.

— Да не ти е приятел?

Инглиш поклати глава:

— Не. Често го срещам, но никога не сме си разменяли и дума. Живеем на един етаж. Описанието, което ми даде, съвпада напълно.

— И с какво се занимава?

— Не знам. Доколкото ми е известно, нищо съществено. Както сам се изразява за себе си, той е дилетант. Интересува се от изобразително изкуство и музика. Можеш да го срещнеш на всички изложби в модерните галерии, а освен това има запазена ложа в Шелдън Хол, където присъствува на всички концерти. Мога и аз да го посетя. Съмнявам се изобщо да е познавал Рой, а още по-малко да го е убил, но може да е срещнал някой на площадката или да е чул изстрел. Точно така, аз ще се заема с него, а ти ще отидеш при тъй наречената Мичел.

Леон поклати глава в знак на съгласие, надигна се бавно и се протегна:

— Добре, време е да изчезвам. Трябва да си намеря някое по-свястно жилище. Направо настръхвам при мисълта за оня хотел, в който съм се настанил. Дали са ми толкова малка стая, че ще трябва да си купя сгъваема четка за зъби.

— А момичето, което е отивало при Рой? Още нищо не си ми разказал за нея.

— Според Келхъм била красива като кинозвезда — отговори Леон и загаси цигарата си. — Носела черно-бяла шапка, черен тайор с големи бели ревери, черно-бели ръкавици и гривна-талисман.

Инглиш рязко спря и прониза Леон с поглед:

— Гривна-талисман?

— Да. Нали ги знаеш? Златна верижка с амулети по нея.

— Само това липсваше — прошепна Инглиш, като прокара ръка през косите си.

— Сега ако кажеш, че и нея познаваш!

— Не знам. Възможно е. Ще те държа в течение, Ед. Мини да ме видиш отново, след като се срещнеш с Мичел. Почакай, сега ще ти напиша един чек за Хенеси. Осребри го и му дай парите, без да му казваш откъде идват.

— Разбрано.

Леон мушна чека в джоба си и се отправи към вратата.

— Отивам в офиса и ще се помъча да разбера докъде стигат жиците на микрофона. Ако открия нещо интересно, ще ти се обадя. Къде да те търся?

— Обади ми се вкъщи след полунощ — отговори Инглиш, като погледна часовника си. — Или по-добре утре сутринта.

— Добре. Довиждане.

След излизането на Леон Инглиш загаси всички светлини, облече си пардесюто и слезе долу, където Чък го чакаше в колата.

— У госпожица Клер — отсече Инглиш.

— Четохте ли вечерния вестник, шефе? — попита Чък, докато му го подаваше.

— Благодаря — отговори Инглиш и запали осветлението, за да може да чете.

Докато Чък се насочваше към указаното място, той прегледа набързо вестника. Едно малко съобщение задържа вниманието му.

Прочете го, сбърчи вежди, прочете го отново и каза:

— Закарай ме до някой телефон, Чък. Бързо!

— Точно тук има един — каза Чък, спирайки колата пред една закусвалня.

Инглиш бързо влезе в телефонната кабина и поиска агенция „Светкавица“.

Леон отговори.

— Току-що влизам — каза той, силно учуден да чуе гласа на Инглиш.

— Онова старче, за което говорехме, не се ли казваше Джо Хенеси?

— Да. Защо?

— Източна улица, номер 27?

— Точно така.

— Мъртъв е. Прочетох го във вестника. Бил е премазан от кола в една затворена за движение улица.

— Господи!

— Слушай, Ед, работите взимат лош обрат. Може и да е случайно съвпадение, но не ми се вярва. Струва ми се, че са ви видели заедно и някой се страхува да не би Хенеси да се разприказва. Отивай веднага при тази Мичел. Може да са чули какво ти е казал Хенеси. Намери я и я заведи у нас. Да не мърда оттам, докато не се прибера. Ще се забавя не повече от час-два.

— Тичам! Къде да те търся, ако има проблеми?

— У госпожица Клер — отговори Инглиш и му даде телефона. — Тръгвай веднага!

След десет минути той пристигна у Жюли. Апартаментът беше тъмен. Инглиш спря във вестибюла и сбърчи вежди.

— Жюли?

Като не получи отговор, той свали шапката и пардесюто си, прекоси салона и се отправи към спалнята.

Той се огледа, насочи се към големия вграден в стената гардероб и го отвори. Сред множеството грижливо подредени тайори, манта и рокли, той забеляза черния костюм с големи бели ревери. Над него на един от рафтовете откри и черно-бяла шапка и черно-бели ръкавици.