Джеймс Чейс - Ще заровя мъртвеца си сам

Инглиш затвори вратата, поглади се замислено по бузата и се върна в салона. Разбута огъня и си наля уиски със сода. След това седна до камината, запали цигара и зачака с угрижен вид.

След десетина минути той чу, че Жюли пристига.

— О, Ник — възкликна тя, като отвори вратата на салона. — Отдавна ли ме чакаш? Бях на репетиция, а една все не успяваше да направи това, което се иска от нея. Много съжалявам, че закъснях.

Инглиш стана да я целуне с усмивка.

— Няма значение. Освен това и аз дойдох малко по-рано. Как си, Жюли? Изглеждаш блестящо.

— Добре съм, но съм изморена — отговори Жюли, свали мантото си и се отпусна в един фотьойл. — Искам да пийна нещо. Ще ми дадеш ли един джин?

Той се зае да й приготви питието, като същевременно я изучаваше внимателно. Тя действително беше изморена и погледът й не бе така блестящ.

— А ти как си? — запита тя със затворени очи, като се облегна във фотьойла си. — Добре ли мина денят?

— Отлично! — отговори Инглиш, като й поднасяше питието. — Надявам се, че не е много силен.

— Не, добре е — каза Жюли, преполови чашата си и въздъхна. — Какво ще правим тази вечер?

— За съжаление след един час имам важна среща. Много съжалявам, Жюли.

— Не се притеснявай. Трябва да отида в клуба към десет и половина. Ще се изкъпя и ще помързелувам. Даже няма и да вечерям. Ще хапна нещо, като се прибера.

Инглиш й подаде цигара, запали я и се доближи до камината.

— Жюли, — запита той спокойно, — защо си ходила при Рой, вечерта, когато е бил убит?

Той забеляза, че тя изтръпна и побледня. Гледаше го с широко отворени очи, в които се четеше ужас. Това го смути.

— Слушай, Жюли — продължи той, — няма защо да се страхуваш от мен. Знам, че си ходила и бих искал да знам защо, но няма смисъл да се паникьосваш.

— Не… не — отговори тя с пресипнал глас.

Правеше отчаян опит да се овладее. Какво точно знае? — питаше се тя скована от ужас. — Дали знае за Хари? Този въпрос не е ли подвеждащ?

— Ти ме изненада, Ник — продължи тя. — Не си мислех, че някой друг може да знае.

Той се усмихна:

— Знам го само аз. Нима Рой те шантажираше?

За миг Жюли помисли, че ще припадне. Сърцето й прескачаше и я обхвана слабост.

— Днес след обяд открих, че Рой е шантажирал различни хора. Видели са те да се качваш на седмия етаж и аз те разпознах по черния костюм с големите бели ревери, онзи, който толкова харесвам. И аз си зададох въпроса дали и ти си била между жертвите на Рой.

Наистина ли знае само това? — питаше се тя, като облизваше сухите си устни.

— Да, шантажираше ме — отговори тя, като отчаяно се мъчеше да измисли никаква причина.

— За Бога, защо не си ми казала? — възкликна Инглиш. — Щях да му извия врата!

— Не ти казах, защото ме беше много срам.

— Но аз нямаше да те питам защо те е шантажирал. Не те питам и сега. Единственото, което е от значение за мен, е самият факт, че те е шантажирал.

Жюли почувствува, че й прималява. Той не знаеше! В един момент се почувствува толкова облекчена, че почувствува, че ще заплаче.

— Шантажираше ме от шест месеца — отговори тя. — Всяка седмица отивах в офиса му и му давах двеста долара.

— Трябваше да ми го кажеш — каза Инглиш с изкривено лице. — Ах, мръсник такъв! Знаех, че е мекушав и недостоен за уважение, но не предполагах, че е паднал толкова ниско. В името на Бога, Жюли, друг път не крий такива неща от мен. Като си помисля, че този мерзавец…

— Не можех да ти го кажа. Но сега искам да ти го кажа.

Даваше си сметка, че трябва да измисли някаква история. В противен случай, рано или късно, той ще започне да я подозира. Можеше и да нареди да я следят. Съмняваше се, че това дружелюбно отношение към нея ще продължи дълго. Познаваше го твърде добре. Изведнъж си спомни за момичето, с което беше делила една стая на времето в Бостън. Спомни си и какво тя беше направила, и понеже не можа да измисли нищо по-добро, реши да припише деянието й на себе си.

— Не си длъжна да ми го казваш сега — каза Инглиш, седна на облегалката на фотьойла й и я прегърна през раменете. — Мога ли да ти помогна с нещо?

— Вече не! Това е стара история — отговори Жюли. — По времето, когато бях в Бостън преди години. Бях на седемнадесет и нямах пукнат грош. Бях се явявала на прослушване. Бях престанала да разчитам на това и бях готова да се откажа и да се прибера вкъщи, но нямах какво да облека. Знаех, че ако се появя във вида, в който бях, никой нямаше да ме приеме. Собственичката на пансиона винаги имаше пари у себе си. Аз ги откраднах. Възнамерявах да ги върна, преди да се усети, но тя ме хвана на местопрестъплението. Извика полицията и ме осъдиха на осем дни затвор.