Джеймс Чейс - Ще заровя мъртвеца си сам

— Не беше ли Инглиш?

Хенеси поклати глава:

— Не, но Инглиш прибираше парите. Изглежда, че Инглиш беше шефът, а другият само негов подчинен.

— А как изглеждаше този, другият?

— Висок, със зловещ вид. Имаше страшен белег от лявото ухо до устата, като че ли направен с бръснач. Лявото му око беше кривогледо. Беше голям и як, и от този тип хора, с които не може да се спори.

— Дайте ми адреса си — каза Леон. — Може да се наложи пак да се срещнем.

— Източна улица, номер 27.

— Отлично, драги. Сега вече няма защо да се измъчвате и няма от какво да се страхувате. Инглиш е мъртъв. Приберете се вкъщи и забравете цялата тази история с шантажа. Да не мислим повече за това.

— Значи няма повече да плащам?

Леон го потупа окуражително по ръката.

— Не. Ако онзи пак се появи, кажете му да почака и ме предупредете. Аз ще се заема с него и ще се погрижа да си нямате неприятности. Обещавам Ви.

Хенеси бавно стана. Беше се подмладил с десет години.

— Знаете ли какво означава това за мен? — каза той с трептящ глас. — Колко добре ще ми дойдат тези десет долара? С жена ми даже и на кино не можехме да отидем и трябваше непрекъснато да измислям разни истории, че работите не вървят както трябва.

— Край вече — каза Леон. — Ако имате нужда от мен, винаги ще Ви помогна. Освен това, без разбира се нищо да Ви гарантирам, ще се опитам да Ви се възстановят всички пари, които сте дали за това време. Десет долара седмично в продължение на единадесет месеца. Нали така беше?

Хенеси не вярваше на ушите си:

— Да, точно така — промълви той с пресипнал глас.

— Не би трябвало много да разчитате, но ще видя какво може да се направи.

Той стана, отиде до бара и плати двете кафета.

— Не сте си изпили кафето — забеляза момичето, като поемаше подадения му долар.

— Там е работата, че имам язва — отговори Леон, като повдигна шапката си. — След едно такова кафе ще има таралежи да се гонят из стомаха ми. Все пак благодаря за стола. Може да намина и друг път, когато имам желание да си почина.

Той излезе на улицата, следван от Хенеси.

Човекът, седящ близо до масата на Хенеси, свали вестника, който четеше и проследи излизането на Леон, като продължаваше бавно да дъвче дъвка. Той остави вестника, стана и се отправи към бара, за да плати на момичето.

Впечатлена от съвършения му кафяв костюм и копринената кърпичка, подаваща се от ръкава му, тя се усмихна.

Той вдигна очи към нея и усмивката й се стопи. Никога не беше виждала подобни очи с цвят на кехлибар и малки зеници, а бялото биеше почти на синьо. Бяха обаятелни и безизразни, като очи на кукумявка, които накараха момичето да изтръпне.

Той отбеляза реакцията й с нескрит интерес, след това се обърна и се отправи към вратата.

От прага проследи с поглед Леон и Хенеси, които се отдалечаваха заедно. След това прекоси улицата и се качи в паркирания насреща стар и прашен „Пакард“. Запали мотора и зачака.

Леон и Хенеси се спряха за миг в края на улицата. Стиснаха си ръцете и се разделиха.

Човекът с кафявия костюм потегли след Хенеси. Последният се отдалечаваше с лека походка. Бързаше да стигне до дюкяна си.

Жена му беше с болно сърце и той бързаше, за да може тя да си почине. Ускори крачка, като размахваше късите си ръце. В ушите му още звучаха думите на Леон:

Не Ви обещавам нищо, но ще направя всичко възможно, да Ви се възстановят всички пари, които сте дали за това време.

Даже и само част от тях да му се възстановяха и тъй като нямаше вече да плаща по десет долара на седмица, можеше да си позволи да наеме продавач, което много би облекчило жена му.

Човекът с кафявия костюм се движеше покрай тротоара с очи впити в Хенеси, като дъвчеше равномерно дъвката си. Караше спокойно и от време на време поглеждаше номерата от двете страни на улицата, като че ли търсеше определен адрес, което би оправдало бавната скорост на движение.

В края на улицата излизаше малка уличка, по която можеше по-бързо да се стигне до Източната улица. От двете страни я засенчваха огромни складове и посред бял ден тя беше доста мрачна. Хората избягваха да минават напряко по нея, но Хенеси винаги я използваше.

Човекът с кафявия костюм много добре знаеше всичко това и леко увеличи скоростта, когато Хенеси се насочи към уличката.

Поемайки по тесния проход, Хенеси чу зад себе си шум от автомобил, обърна се и забеляза Пакарда да се вмъква в уличката.

Оттук никога не минаваха коли. От двете страни между бронята и стените имаше не повече от тридесет сантиметра разстояние. Хенеси разбра, че колата се насочва срещу него. Ужас стегна сърцето му и за миг той остана неподвижен.