Джеймс Чейс - Ще заровя мъртвеца си сам

— Видяхте ли кога си тръгнаха?

Келхъм поклати глава:

— Качих ги нагоре, но не съм ги свалял. Имат си крака, все пак.

— Правилно — каза Леон, като ставаше. — Автоматичният асансьор не работеше ли?

— Изключвам го в седем часа. Искам да знам кой влиза в сградата след този час.

Леон се съгласи отново:

— Да, това е интересно. Можете да запазите бутилката. Ако я взема със себе си, може да се изкуша. Ще ми се да посетя мис Уиндзър. Само посещение на добра воля, нищо повече. Може пък да й е скучно. Кой знае?

— Ако на нея някога й се случва да скучае, трамвай да стана. Внимавайте да не сгазите лука. Плаща се в брой.

Леон се насочи към вратата:

— Не на мен тия. Ще й разясня, че понякога не е лошо да се дава и на заем — каза той и се качи в асансьора.

Излизайки от асансьора, Леон забеляза, че на вратата на офиса му чукаше дребен мъж с невзрачен вид, облечен със синьо сако и прашна сива шапка.

Като чу вратата на асансьора да се затваря, човекът се обърна. Беше около шестдесетгодишен, бледен и с гъсти сиви мустаци. Той погледна бегло Леон, почука отново и се опита да отвори вратата. Фактът, че я намери заключена, изглежда го смути.

— Здравей, старче — каза Леон, като се доближи. — Мен ли търсите?

Човекът отстъпи от изненада.

— Не — отговори той. — Не търся Вас. Исках да се видя с господин Инглиш. Няма нищо, ще мина друг път. Сигурно го няма.

— Вероятно ще мога да Ви бъда полезен — каза Леон. — Аз поех работите на господин Инглиш.

Той извади ключа от джоба си и отключи:

— Влезте, моля.

— Няма нужда — отговори човекът и в изморените му и зачервени очи се прочете безпокойство. — Исках да се срещна с господин Инглиш лично. Благодаря Ви за любезността.

Като изрече тези думи, той се обърна рязко и се насочи към стълбите.

Леон се готвеше да го спре, но изведнъж се сети, че в офиса е инсталиран микрофон. Нямаше да е особено предпазливо да говори с някого в това помещение. Бързо се отправи към асансьора и слезе на партера.

Когато пристигна във фоайето, чу, че човекът стремително слиза по стълбите. Оставаше му само един етаж. Леон бързо излезе на улицата и застана пред входа на най-близкия магазин.

След миг човекът се появи и се отдалечи с бавна походка. Леон го проследи, като внимаваше да не бъде забелязан. След малко видя, че другият спира пред едно кафене и след кратко колебание влиза вътре.

Леон се доближи до кафенето и погледна вътре. Имаше не повече от трима-четирима клиенти. Човекът седеше на една маса в дъното.

След няколко секунди влезе и той.

Човекът вдигна очи, но изглежда не разпозна Леон. Машинално бъркаше кафето си и изглеждаше загрижен.

Леон внимателно разгледа останалите посетители. Двама от тях заемаха една маса до вратата. Близо до бара едно момиче четеше книга, а на масата, срещу тази на възрастния човек, седеше някакъв мъж, скрит зад вестника си.

Леон седна срещу посетителя си. Той вдигна очи, разпозна го и пребледня. Опита се да стане, седна отново и замалко не разля кафето си.

— Не се притеснявайте — каза му Леон. — Няма да Ви безпокоя.

Той се обърна и повика сервитьорката:

— Едно кафе, ако обичате, като не забравяте да сложите и кафе във водата, малка госпожичке.

Момичето сипа кафе и му го поднесе с пълно безразличие.

— Ако не Ви е известно, аз предлагам най-доброто кафе в квартала — отбеляза тя. — Ако не Ви харесва, можете да отидете и другаде.

— Благодаря, ангелче — отвърна Леон с ленива усмивка. — Ако не става за друго, поне ще се изплакна ръцете.

Момичето кимна отегчено с глава и се върна на бара, откъдето го прониза с поглед.

— Никакво чувство за хумор — обърна се Леон към човека срещу него. — Все пак не всички шеги минават. Вие защо търсихте господин Инглиш?

Човекът облиза сухите си устни:

— Вижте какво — каза човекът със смешен опит за агресивност. — Никой не Ви дава право да ме следите. Аз имам лична работа с господин Инглиш и това не засяга нито Вас, нито някой друг.

— Напротив, засяга ме. Сега вече аз ръководя неговата агенция. Него вече го няма.

Човекът го наблюдаваше внимателно.

— Не знаех — промълви той. — Нямам какво повече да Ви кажа.

— Напротив — отговори Леон, като бъркаше кафето си. — Сега аз съм шефът. Хайде казвайте за какво става въпрос.

— Значи отсега нататък Вие ще взимате парите?

— Колко пъти трябва да Ви повтарям, за да разберете? — каза Леон с пресипнал глас.

— А къде е господин Инглиш?