Джеймс Чейс - Ще заровя мъртвеца си сам

— Я, никак не е зле! — отбеляза Леон, вдигайки краката си на масата. — Нали не възразявате да си кача малко кръв в главата. Ако не го направя по някое време през деня, обръщам очите. И майка ми беше същата. А и бедният ми баща също нямаше кой знае какво под черепа. Значи според Вас съм спипал добра сделка? А какви бяха хората, които посещаваха господин Инглиш?

Келхъм повдигна мощните си рамена:

— Откъде да знам? Някои идваха всяка седмица. Някои имаха вид на съвсем изпаднали, но по-голямата част имаха изискан вид.

— Бяхте ли в сградата, когато той се самоуби? — попита Леон небрежно, навеждайки се да напълни отново чашата на Келхъм.

— Разбира се — отвърна Келхъм. — И по-полека с тая работа. Това да не е биберон.

— Хайде, не ме убеждавайте, че мъжага като Вас ще се уплаши от един литър. Казаха ми, че се е самоубил между девет и десет и половина. По това време имаше ли посетители при него?

— Трима души се качиха на седмия етаж, но не знам дали отиваха при него. Защо питате?

— О! Аз винаги задавам купчина въпроси — отвърна Леон и затвори очи. — Обожавам звука на собствения си глас. Синатра да му мисли! Да можехте да видите мацките как ми падат в ръцете, когато им пошушна това-онова на ушенцето. Няма нужда и да пея, за да стане работата.

Той отвори очи и изгледа внимателно Келхъм.

— Кои бяха онези тримата?

— Двама мъже и една жена. Лично ги закарах до седмия етаж. Жената съм я виждал и друг път, но другите двама не.

— Има ли и други наематели на седмия етаж?

— Ами там се намира Осведомителната агенция. Вероятно вече сте чули телеграфните им машини? Ужасен шум! До Вашия офис е Мис Уиндзър.

— Тя с какво се занимава?

— Както сама се изразява, тя е силуетистка. Изрязва силуета Ви от хартия и го поставя в рамка. Не ми е ясно какво друго се прави при нея, но клиентите й са само мъже.

Леон се надигна със заинтересуван вид:

— Сериозно ли? И тя ми е съседка! Виж ти! Виж ти! Ще трябва да я посетя и да й демонстрирам силуета си. Може пък в замяна и тя да ми покаже нейния.

— О, тя е готино маце — отговори Келхъм, — но при нея се плаща в брой. Лично аз предпочитам проститутките по улиците, но за всеки влак си има и пътници.

— Виж ти, Вие и поговорки знаете. Да се върнем на двамата мъже и момичето. Значи те са отивали или в осведомителната агенция, или при мис Уиндзър, или при Инглиш. Така ли?

— Момичето отиваше при Инглиш. Виждал съм я и друг път.

— Как изглеждаше?

Келхъм отпи от уискито си и замислено изгледа Леон:

— Много въпроси задавате. Защо Ви интересува всичко това?

— Сега аз говоря. Пийте си пиенето и се постарайте да си го заслужите.

Келхъм повдигна рамене:

— Всъщност какво ме интересува. Тя беше със светлокестеняви коси, красива като кинозвезда и със съблазнително тяло.

— И това ако е описание! В този град има поне два милиона мацки, които изглеждат по този начин! Как беше облечена?

— Изключително изискано — отговори Келхъм, като притвори очи, за да си представи момичето. — Облечена беше в черен костюм с големи бели ревери, черно-бели ръкавици и малка черно-бяла шапка. На ръката си имаше гривна-талисман. Нали ги знаете, това е златна верижка, окичена с амулети.

Леон кимна с доволен вид:

— Това вече е нещо! От Вас ще стане първокласен детектив. А нещо за двамата мъже?

— Единият беше осемнадесетгодишен хлапак с кожено сако и фланелен панталон. Носеше пакет под мишница. Имах чувството, че отива в осведомителната агенция. Другият беше в разцвета на силите си, около двадесет и седем, двадесет и осем годишен с кафяв костюм и кафява шапка. От ръкавела на ризата му се подаваше носна кърпичка. Не е лоша тази идея. Ако някога имам чиста носна кърпичка и аз бих си я носил там. Непрекъснато дъвчеше дъвка, макар че според мен никак не му приличаше. Когато човек има възможност да се облече по този начин, не би трябвало да дъвче дъвка.

Леон въздъхна:

— Вие можете да напишете книга за добрите маниери. Една книга, в която се препоръчва да не се дъвче дъвка, когато сте облечен в кафяв костюм, ще се продава като топъл хляб.

Той свали краката си от масата:

— За да сме по-точни, можете ли да ми кажете в каква последователност дойдоха онези тримата? Кой дойде пръв?

— Момичето, след това момчето с коженото сако и накрая онзи с кафявия костюм.

— В колко часа дойде момичето?

— В девет и половина. Знам го точно, защото ме попита колко е часът.

— А другите?

— Момчето чакаше долу, когато слязох, след като придружих момичето, а мъжът с кафявия костюм пристигна след около четвърт час.