Джеймс Чейс - Ще заровя мъртвеца си сам

Обезумял, той хвърли поглед на всички страни. На около двеста метра пред себе си забеляза портал, който водеше към един двор. Той беше много тесен, за да може през него да мине кола и това беше единственото му спасение.

Хукна с всички сили, като развяваше краищата на овехтялото си синьо сако, а учестено дишане раздираше гърлото му. Той беше твърде стар и недостатъчно бърз, но влагаше всичките си сили.

Човекът с кафявия костюм натисна газта и Пакардът рязко дръпна напред. В продължение на няколко секунди бягащият със залитане човек и бързо движещата се кола като че ли не променяха разстоянието помежду си. Хенеси погледна през рамото си. Виждайки, че колата го наближава безмилостно, той нададе вик на ужас и напрегна последни усилия да достигне до портала. Оставаха му не повече от десетина метра, когато колата го застигна. Металът се вряза в тялото му. Той излетя във въздуха и се приземи на няколко метра от автомобила.

Човекът с кафявия костюм спря на един метър от Хенеси, който обърна очи към Пакарда. Очите му различаваха само двете колела и прашния капак. Тънка струйка кръв се стичаше от устата му и пареща болка раздираше гърдите му.

Другият погледна в огледалото към края на улицата. Тя беше тиха и пуста. Превключи на задна скорост и отстъпи с десетина метра, след това бавно потегли напред, като се наведе през вратата, за да вижда по-добре.

Виждайки колата отново да се насочва към него, Хенеси нададе вик на ужас. Помъчи се да се отдалечи лазейки, но това не беше по силите му.

Човекът с кафявия костюм завъртя леко волана и се наведе още повече през вратата. Погледът на Хенеси срещна огромните жълти очи, които бяха така безразлични към съдбата му, както и фаровете на автомобила. Предната гума премаза лицето на Хенеси. Човекът с костюма продължи напред. След малко усети задната гума да се повдига и отново да слиза, при което доволно поклати глава.

Ускори леко, достигна края на уличката, излезе на главната улица и се насочи към центъра на града.

С ръце на гърба, с наведено и загрижено чело Ник Инглиш се разхождаше из канцеларията си.

Беше седем часа и шест минути. Всички си бяха заминали, включително Лоиз, и в офиса, освен него беше само Ед Леон.

С растящо безпокойство той беше изслушал разказа му.

Последният се беше разположил на един фотьойл с ръце на коленете и шапка килната на тила, като последователно изнасяше фактите с глух глас.

— Мисля, че това е всичко — завърши той. — Утре сутринта ще посетя тъй наречената Мичел. Предполагам, че и от нея ще науча нещо. Не знам какво мислиш по въпроса, Ник, но аз дадох надежда на Хенеси, че ще мога да възстановя парите му. Дал е почти петстотин долара.

— Ще ти напиша чек — каза Инглиш и се доближи до работната си маса. — Попитай и тази Мичел колко е платила. Ще й възстановя сумата.

— Това може да ти струва скъпо — отбеляза Леон. — Според Келхъм имало е до тридесет посетители на ден.

— Все още не мога да повярвам! — възкликна Инглиш, сядайки. — Организиран шантаж! Аз бях особено обезпокоен, мислейки си, че измъква пари само от двама-трима души, но тридесет човека на ден! Кой е този тип с белега?

— Не знам, но ако желаеш, мога да разбера. Според Хенеси той е бил подчинен на Леон.

— Това вече не мога да го повярвам. Рой не беше достатъчно способен, за да изгради подобна мрежа. Ако е имало някой, който е бил подчинен, то това е бил именно той.

Леон не отговори. Взе си цигара, запали я внимателно и постави клечката в бронзовия пепелник.

— Ако това се разчуе, Ед, аз изгарям — продължи Инглиш. — Но трябва да намерим хората и да им възстановим загубите. И трябва да свършим с онзи с белега. Вероятно той е убил Рой.

— Поразучих по този въпрос — отговори Леон. — Около часа, когато е умрял Рой, на седмия етаж са се качили трима души. Двама мъже и едно момиче. Келхъм беше сигурен само за момичето, че отива при Инглиш. Другите двама са ходили в осведомителната агенция. Проверих. По-младият е бил куриер. Другият се е интересувал от дейността на агенцията.

Инглиш сбърчи вежди:

— Не особено подходящ момент да се искат подобни сведения, не мислиш ли?

— И аз така си помислих, но шефът на агенцията ми каза, че работят денонощно и хората идват по всяко време. Това не пречи да го проучим този човек. Може наистина да е минал през агенцията и след това е отишъл да убие Рой, а това е идеално алиби.

— Мислиш ли, че убиецът ще се качи с асансьор? — попита Инглиш. — Не ми се вярва нито той, нито момичето да са убили Рой. Убиецът не държи да бъде забелязан. Промъкнал се е някак в сградата и се е качил пеша.