Джеймс Чейс - Ще заровя мъртвеца си сам

Край ококори очи:

— Обесила се?

— Да. Тази сутрин ходих да говоря с нея и я заварих мъртва. Все още никой не знае. В крайна сметка ще я намерят, но се надявам, че дотогава следствието ще е приключило.

— Някой видя ли те там? — запита Край с безпокойство.

— Видяха ме да се качвам. Ще кажа, че съм звънял на вратата, но след като не са ми отворили, съм решил, че е тръгнала към работата си.

— Сигурен ли си, че му е била любовница?

Инглиш отвори едно чекмедже, извади намерената в стаята на Мери Севит снимка и я плъзна по бюрото. След това хвърли в коленете на Край връзката писма.

— Ето ти доказателствата. Ако Корин си мисли, че със сълзливата си история ще успее да ме опетни, дълбоко се заблуждава. Вкарай я в правия път. Ако се заинати, ще ги предоставя на пресата.

— Това ще бъде страшен шок за нея, Ник. Тя го обожаваше.

Инглиш го гледаше със суров поглед:

— Не е нужно да го разбере. Зависи единствено от теб. Щом толкова ти е жал за нея, опитай се да я убедиш да не прави глупости.

— Страх ме е, че ще ми се наложи да й покажа тези писма — отговори Край. — Но това никак не ми харесва.

— Не си длъжен да се захващаш с тази работа, Сам. Мога да наема и друг адвокат.

Край повдигна широките си рамене:

— Не се безпокой, ще се заема. Но не бих искал да съм така жесток като теб.

— Моля, без сантименталности. Рой оставил ли е завещание?

— Да. Корин наследява цялото му състояние, което се състои от камара дългове. Той имаше каса, от която и аз имам ключ. Не съм имал време да проверя, но предполагам, че там няма нищо да намерим.

— Ела да ми кажеш какво е състоянието му, преди да си говорил с Корин. Ще се постараем в касата му да се намери осигуровка живот. Направи така, че тя да получава двеста долара седмично до края на дните си. Аз ще платя.

Широка усмивка се разля по лицето на Край:

— А сега кой се прави на сантиментален? — каза той, ставайки.

— Отивай при следователя и се постарай нашата версия да се приеме.

— Не се безпокой — отговори Край, отправяйки се към вратата. — Ще ти се обадя по телефона, щом свършим.

След като Край излезе, Лоиз стана от бюрото си и влезе в канцеларията на Инглиш.

Той наблюдаваше върха на пурата си с мрачен и студен поглед. Погледна Лоиз и й направи знак с глава.

— Елате и седнете — обърна се той към нея, като се облегна с лакти на бюрото си. — В колко часа си легнахте тази сутрин?

Сядайки, Лоиз се усмихна:

— След четири, но на мен не ми трябва много сън.

— Не говорете глупости. След обяд се приберете вкъщи и си починете.

— Но, господин Инглиш, уверявам Ви… — понечи да каже тя.

— Това е заповед. Работата няма да избяга. Вие се претоварвате. Оставете Хари да свърши, каквото трябва.

— Хари също си легна достатъчно късно — напомни му тя спокойно. — Уверявам ви, че не съм уморена, господин Инглиш. Тъкмо уточнявахме приходите от мача.

Инглиш прокара ръка през косата си й и измърмори:

— По дяволите! Съвсем бях забравил за мача! Колко спечелихме?

— Хари ще е готов с окончателните цифри след около половин час.

— Отлично. Да поговорим за снощи. Какво е впечатлението Ви?

— Не е блестящо. Проверих всичките досиета. От август насам не е имал нито един клиент.

Инглиш сбърчи вежди:

— Сигурна ли сте? Доколкото си спомням, аз му купих агенцията през март.

— Да, господин Инглиш. Последната кореспонденция, която намерих, датираше от 31 юли.

— Но какво е правил през тези девет месеца?

Лоиз поклати глава:

— Можел е и да пусне кепенците. Никаква кореспонденция нито в едната, нито в другата посока. Освен ако писмата и досиетата не са били откраднати.

— Не намерихте ли следи от изгорени документи?

— Не.

— Добре. Благодаря Ви, Лоиз. Съжалявам, че Ви накарах да будувате до толкова късно. А сега направете ми това удоволствие и си отидете да поспите след обяд. Няма нищо спешно за днес.

— Да не забравите, че ще обядвате със сенатора в един и половина, а Хари би искал да прегледате сметките, свързани с мача.

— Донесете ми кореспонденцията и след това ми изпратете Хари. — Инглиш погледна часовника си. — Имам още час и половина преди срещата със сенатора.

— Да, господин Инглиш.

Тя излезе и след малко се върна с кореспонденцията. Инглиш бързо разпредели работата и я върна на Лоиз.

— Сега ми изпратете Хари — каза той.

Хари Винс влезе с изтощен вид. Инглиш го погледна и се засмя:

— Не ви се отразява добре да си лягате късно, Хари. Изглеждате съвсем съсипан.