Джеймс Чейс - Ще заровя мъртвеца си сам

— Отлично. Да тръгваме. Да не губим време, Чък. Искам да стигна там, преди да е излязла.

Чък седна зад волана и потегли. Инглиш се задълбочи във вестниците, които си беше взел.

Повечето посвещаваха дълги материали на самоубийството на Рой и свързваха името му с това на Ник. Инглиш си помисли, че Сам Край е свършил добра работа, тъй като никъде не се споменаваше за Корин. Морили също беше удържал на думата си. Той беше съобщил, че Рой е бил претоварен психически и се е самоубил в изблик на нервна криза. Историята не беше особено убедителна, но щеше да издържи, стига някой да не се заеме да я оборва.

С раздразнение той помисли дали не си губи времето с Мери Севит. Имаше толкова много работа. Трябваше да се срещне със сенатора Бомон и да се опита да го успокои. Трябваше да се срещне и с полицейския комисар. Искаше да види и Сам Край, а освен това имаше работа и около състезанията с хрътки. Но подсъзнателно чувствуваше, че ако някой знае за причините за самоубийството на Рой, това е само секретарката му Мери Севит.

— Пристигаме, шефе — каза Чък. — Онази барака отдясно.

— Не спирай пред входа — отговори Инглиш. — Продължи малко по-нататък и после ще се върнем пеша.

Чък спря колата на стотина метра по-нагоре.

— Добре ще е да дойдеш с мен — каза Инглиш.

Без да чака, Чък се насочи с широка крачка към указаната сграда.

В преддверието на входа той разбра от пощенските кутии, че Мери Севит живее на четвъртия етаж. Чък щеше да натисне бутона, съответствуващ на нейния апартамент, но в този момент входната врата се отвори. Дребна старица с пудел в ръце мина покрай тях, без да ги погледне. Двамата мъже минаха през вратата, преди тя да успее да се затвори и се качиха по стълбите на четвъртия етаж.

Пред вратата на Мери Севит бяха поставени един сгънат вестник и бутилка мляко.

По даден от Инглиш знак Чък почука. Никакъв отговор. Чък почука отново. Пак никакъв отговор.

— Ще можеш ли да отвориш тази врата, Чък? — запита тихо Инглиш.

Чък не скри учудването си, но разгледа бравата.

— Лесна работа, но това няма да се хареса на ченгетата.

— Отваряй.

Чък извади от джоба си малка метална щанга, мушна я в бравата, повъртя се за момент и вратата се отвори.

Инглиш влезе в малък чист салон, мебелиран с вкус и освежен от букети цветя.

— Има ли някой? — попита високо той.

Като не получи отговор, той прекоси стаята и почука на вратата пред себе си.

В този момент Чък влезе на свой ред в стаята и тихо затвори зад себе си.

Инглиш почука отново, отвори вратата и огледа полутъмната стая. На промъкващата се между пердетата светлина той различи, че се намира в спалнята. Леглото беше празно и завивките отхвърлени на земята до него.

— Вероятно е излязла — каза той на Чък.

— А може и да се къпе — отговори Чък. — Искате ли да проверя?

Инглиш не се смути, влезе и завъртя ключа на осветлението. Изведнъж замръзна на мястото си.

Вдясно от него се намираше друга врата. И на тази врата на бяло копринено коланче, вързано отзад, висеше трупа на млада кестенява жена на около двадесет години. Тя беше облечена с бял копринен халат, под който се виждаше синя нощница от изкуствена материя. Вероятно е била красива, но в момента лицето й имаше восъчен цвят и от отворената й уста висеше подутият й език. Тънка струйка съсирена кръв се беше стекла от носа до брадичката й. Чък възкликна приглушено:

— Господи! Защо го е направила? — запита той с провлечен глас.

Инглиш се доближи до трупа и докосна китката.

— Мъртва е поне отпреди седем часа. Играта загрубява, Чък.

— Меко казано! Я виж ти! Как ми се иска и моето маце да носи такива неща, но тя предпочита пижамите.

Инглиш не го слушаше. Разглеждайки трупа, той разсъждаваше.

— Най-добре е да се измъкваме, шефе — каза Чък след дълга пауза.

— Затваряй си устата!

Инглиш започна да се разхожда из стаята.

Чък застана до вратата и зачака с очи вперени в Инглиш.

— На камината, шефе — каза изведнъж той.

Между дреболиите, които обикновено се слагаха върху една камина, Инглиш откри снимка на брат си Рой в сребърна рамка. Той я взе.

На гърба на снимката имаше надпис с мастило, написан с широкия неравен почерк на брат му:

„Поглеждай ме от време на време, моя любов, и не забравяй, че сме създадени един за друг.

Инглиш изруга глухо:

— И с тази ли е трябвало да прави любов!

Той се обърна към Чък:

— Сигурно й е писал. Това е в стила му. Огледай се и се опитай да намериш писмата.