Джеймс Чейс - Ще заровя мъртвеца си сам

— Хайде, защо не ми се подиграваш? — подхвана отново Инглиш с усмивка. — Знам, че това е комично и понякога си давам сметка, че съм смешен. Но това е, което желая и което ще постигна. Болница „Инглиш“! Звучи добре, нали? За нещастие самоубийството на Рой може да провали всичките ми планове.

— Защо?

— Представи си как ще погледне на мен Комисията по урбанизация? Тя е съставена от банда нескопосани мошеници, които произлизат от най-високопоставените семейства, както се полага. Тези хора никога не са били принудени да работят, за да живеят. За тях аз съм гангстер. Както всъщност и за Морели, и за сенатора, и за комисаря. Но те поне имат интерес да потулят случая. Дадох им възможност да го разберат. Безпокои ме единствено Корин. Способна е, водена единствено от желание да ми причини неприятности, да се раздрънка, че съм отказал да заема пари на Рой и по тази причина той е бил принуден да започне да шантажира хората. В такъв случай изгарям. Членовете на Комисията ще позеленеят, като научат за този скандал.

Той хвърли пурата си в огъня и продължи с кисел тон:

— Този мръсник можеше да почака и да се самоубие след един месец, когато работата щеше да е опечена!

Жюли стана.

— Хайде да си лягаме, Ник — предложи тя, плъзгайки ръката си в неговата. — Не мисли повече за това тази вечер.

— Прекрасна идея, Жюли. Хайде да си лягаме.

Зад една скромна сграда на Източния площад номер 45 се гушеше малка градина, отрупана с рози, която излизаше на малка уличка, оградена от двете страни с тухлени стени, високи около два метра.

През лятото тази уличка беше предпочитано място за влюбените, защото беше слабо осветена и минувачите я отбягваха след падането на нощта.

Вече два часа там неподвижно стоеше един човек и внимателно наблюдаваше един светещ прозорец на четвъртия етаж.

Той беше среден на ръст с широки и мощни рамене. Над очите му беше нахлупена кафява широкопола шапка и на слабата лунна светлина се виждаха само тънки устни и широка челюст. Останалата част от лицето му се губеше в сянката.

Облечен беше елегантно. Кафявият костюм, бялата копринена риза и папийонката на точки му придаваше вид на заможен човек. Когато повдигна ръка, за да погледне златния си часовник, от маншета на бялата му риза се подаде бяла копринена кърпичка.

Той чакаше в уличката, абсолютно неподвижен, като непрекъснато и бавно дъвчеше дъвката си. Чакаше вече в продължение на два часа с търпението на котка, която дебне мишка.

Малко след полунощ прозорецът на четвъртия етаж угасна и сградата потъна в тъмнина.

Човекът остана неподвижен. Облегнат на тухлената стена, с ръце в джобовете, той изчака още половин час. След това, поглеждайки още веднъж часовника си, той се наведе и вдигна едно навито на руло въже, което лежеше в краката му. Тежка кука, обвита с гума, беше завързана за единия край на въжето.

Той прескочи оградата, прекоси градината и мина зад сградата. На лунната светлина аварийната стълба се открояваше върху бялата стена на сградата.

Мъжът с кафявия костюм се спря за момент под сгъваемата част на аварийната стълба, която се намираше на около метър и половина над протегнатата му ръка. Той разви въжето и хвърли куката във въздуха. Тя се закачи на последното стъпало на стълбата. Тогава той дръпна леко въжето. Краят на стълбата слезе бавно и безшумно и скоро опря в земята.

Той откачи куката, нави въжето и го постави на земята.

След това започна без колебание да се изкачва по стълбата, без даже да се огледа дали някой не го наблюдава. Скоро достигна до прозореца на четвъртия етаж, който беше наблюдавал в продължение на два часа и със задоволство установи, че той не е плътно затворен и пердетата са спуснати. Тогава коленичи и залепи ухото си на процепа. След няколко минути плъзна пръстите си под леко отворения прозорец и внимателно натисна. Рамката се плъзна нагоре безшумно.

Когато прозорецът се отвори изцяло, той погледна през рамо към тъмната градина, която беше потънала в още по-гъст мрак. Единственият шум идваше от собственото му спокойно и равномерно дишане.

Разстоянието между пердетата беше достатъчно, за да се промуши между тях. След това внимателно се обърна и леко затвори прозореца. Изправи се и полуотвори пердетата. Стаята тънеше в мрак, но по аромата на парфюм и оризова пудра той разбра, че не е сбъркал. След миг усети близо до себе си леко и учестено дишане.

Той извади от джоба си миниатюрно електрическо фенерче, затули крушката с края на пръстите си и го запали. На слабата му светлина можа да различи едно легло, фотьойл, затрупан с дрехи и нощно шкафче, върху което се намираха малка лампа и една книга.