Джеймс Чейс - Ще заровя мъртвеца си сам

— Страхувам се, че е така, но аз бих могъл да забравя да спомена за петното.

Инглиш изучаваше внимателно бледното и безизразно лице на Морили.

— Но съществува и свидетелското показание на мис Хопър. Според Вас тя е видяла Рой да напуска апартамента на момичето. Ако се разприказва, окръжният прокурор ще започне следствие. И може би сам ще открие петното.

Морили се усмихна:

— Не се безпокойте за мис Хопър. Аз ще се оправя с нея. Много добре я знам с какво се занимава от време на време. Тя ни най-малко няма желание да се явява като свидетел. Един ловък адвокат като Сам Край може да й причини големи неприятности. Аз мога да й го подскажа и, повярвайте ми, тя ще си мълчи.

Инглиш се наведе напред:

— Надявам се, давате си сметка, че вероятността Рой да е убил това момиче е изключително малка. Ако тя действително е била убита и при това не от Рой, в този случай убиецът ще остане ненаказан.

Морили отново повдигна рамене:

— Ако окръжният прокурор разбере за петното кръв, за него убиецът ще е Вашият брат, господин Инглиш. Можете да заложите и последния си цент на тази версия. И в двата случая убиецът ще се измъкне. Вие решавайте. В рапорта си ще кажа за петното, но имайки предвид какво сте направили досега за мен, имах желание да Ви направя услуга при положение, че имам тази възможност.

— Много мило от Ваша страна, инспекторе. Няма да го забравя. Мисля, че най-добре ще бъде да не се споменава за петното.

— Както желаете — каза Морили, като ставаше. — Особено съм доволен, че мога да Ви бъда полезен, господин Инглиш.

— Почакайте — спря го Инглиш. — Струва ми се, че бяхте спечелили едно залагане. Каква беше сумата?

Морили поглади с нокътя на палеца тънките си черни мустаци, преди да отговори:

— Пет хиляди долара, господин Инглиш.

Инглиш се засмя:

— Нима толкова много?

— Струва ми се, че е така — отговори безпристрастно Морили.

— В такъв случай ще Ви платя. Мисля, че човек трябва винаги да си плаща дълговете.

— Абсолютно сте прав. А аз смятам, че хората трябва винаги да получават нещо срещу парите си.

— Предполагам, че предпочитате да ги получите в дребни банкноти?

— Да, това ме удовлетворява.

Инглиш отново включи интерфона:

— Хари? Забравете за задачата, която Ви бях поставил преди малко. Аз ще се оправя с инспектор Морили.

— Разбрано, господин Инглиш.

Инглиш стана и се насочи към зазидана в стената огнеупорна каса.

— Службата Ви е отлично организирана, господин Инглиш — каза Морили.

— Благодаря за комплимента — отговори сухо Инглиш.

Той отвори касата, извади оттам две пачки банкноти и ги хвърли върху бюрото:

— Не Ви искам разписка.

— Няма да имате нужда от нея — отвърна Морили.

Той взе парите, провери ги набързо и ги мушна в джоба си. Инглиш се обърна и седна отново зад бюрото си:

— Очевидно окръжният прокурор може да не се довери на рапорта Ви. Той може да изпрати някой на оглед у Мери Севит, който да открие петното.

Морили се усмихна:

— Не бих желал да се изтъквам — отбеляза Морили с патос — но услугата, която Ви правя, си струва парите. Петното не съществува вече. Постарах се да го изтрия.

Той се насочи към вратата:

— Е, добре! Не смея да Ви задържам повече. Трябва да отивам в управлението, за да съставя рапорта си.

След излизането на Морили Инглиш въздъхна дълбоко:

— По дяволите! — промърмори той. — Това си е чиста проба шантаж! Кучи син!

От входа на ресторанта Инглиш забеляза сенатора, седнал сам на една маса в ъгъла. На слабото му лице беше изписано нетърпение и раздразнение.

Сенаторът Хенри Бомон беше шестдесет и пет годишен, дребен, сух и слаб. Набразденото му от бръчки лице имаше цвета на стар восък с пронизващи стоманеносиви очи.

Надарен с несломима амбиция, той се надяваше, че един ден ще стане и президент. Навремето беше започнал като мияч на бутилки в една закусвалня и беше особено горд от това. В резултат на заслугите му по време на войната му беше поверен важен пост в администрацията на Управлението на пътищата. По това време беше срещнал Ник Инглиш, който се опитваше да пробие с жироскопа си. Бомон го беше представил на достатъчно влиятелни хора. Благодарение на тези връзки Инглиш беше успял да открие финансиране на изобретението си.

Когато се настани в Есекс сити, Инглиш си спомни за Бомон и му предложи финансовата си поддръжка, за да се кандидатира за областен съдия. Бомон сграбчи представилата му се възможност и благодарение на парите на Инглиш беше избран.