Харлан Коубън - Невинният

— Страхотно.

— Коя е тая с тебе?

— Никоя.

Той свива рамене.

— Някакво ченге от Ню Джърси идва да те търси.

— Знам. Всичко се оправи.

— Искам да излезеш. С превръзката.

Кими поглежда Оливия.

— Може би оттам ще мога да наблюдавам по-добре. Без сама да привличам ненужно внимание.

Оливия кимва.

— Както решиш — казва тя.

Кими изчезва отзад. Оливия се настанява край една маса. Не обръща внимание на тълпата. Не търси дъщеря си сред танцьорките. Главата й бучи. Тъга, всеобхватна тъга я притиска.

Да се откаже. Да си тръгне.

Тя е бременна. Съпругът й е в болница. Това е нейният сегашен живот. А това тук е минало. И трябва да си остане в миналото.

Но тя не помръдва.

Оливия пак си мисли, че наранените винаги се стремят към самоунищожение. Просто нямат сили да спрат. Поемат този път, без оглед на последиците или опасността. А може да постъпват така тъкмо поради обратна причина — защото колкото и да ги блъска животът, колкото и да се мъчи да ги пречупи и сломи, те не губят надежда.

Не съществува ли тази вечер, макар и слаба надежда да види детето, което е дала за осиновяване преди толкова много години?

Пред очите й се появява сервитьорка.

— Вие ли сте Кандис Потър?

Няма и следа от колебание.

— Да, аз съм.

— Има съобщение за вас.

Подава й бележка и си тръгва. Посланието е лаконично и просто:

„Иди отзад в стая B и чакай десет минути.“

Все едно ходи на кокили. Вие й се свят. Стомахът й се бунтува. Блъсва някакъв мъж пътьом и казва, без да го поглежда:

— Извинете.

— За мене е удоволствие, маце — отвръща онзи.

Мъжът до него цвили от удоволствие.

Оливия продължава да върви. Влиза в задната част на заведението. Намира вратата, означена с В, същата стая, в която е била само преди няколко часа.

Отваря и влиза. Телефонът й звъни. Включва го и казва „ало“.

— Не затваряй.

Това е Мат.

— В заведението ли си?

— Да.

— Веднага се махай. Мисля, че ми е ясна цялата игра.

— Шшшт.

— Какво?

Оливия плаче.

— Обичам те, Мат.

— Оливия, каквото и да си мислиш, моля те, просто…

— Обичам те повече от всичко на света.

— Чуй ме сега. Веднага из…

Тя затваря телефона и го изключва. Обръща се към вратата. Минават пет минути. Остава права, неподвижна. Не се оглежда и не се поклаща. На вратата се чука.

— Влез — казва Оливия.

И вратата се отваря.

Колкото и да се опитва, Мат не може да се измъкне от леглото.

— Върви — казва той на Лорън.

Тя се обажда в полицията на Рино и тича към колата. Още е на три километра от „Надървеният бобър“, когато телефонът звънва.

Тя го включва и казва мрачно:

— Мюз.

— Значи си още в Рино.

Адам Йейтс. Гласът е неясен.

— Да.

— Аплодират ли всички твоя гений?

— По-скоро обратното.

Йейтс хихика.

— Обичат ме хората, а?

Явно е пиян.

— Кажи ми къде се намираш, Адам.

— Истина ти казвам.

— Знам, Адам, знам.

— Имам предвид заплахата срещу моето семейство. Не казвам, че е била в някой момент физическа. Но жена ми, децата. Работата ми. Този запис беше по-страшен от пистолет. Насочен срещу всички нас. Ясно ли ти е?

— Ясно ми е.

— Работех под прикритие. Представях се за богат търговец с недвижимости. И оня изрод, Клайд Рангор, ме взе за подходяща мишена. Де да го знам онова момиче на колко е години? Трябва да ми повярваш.

— Къде си, Адам?

Той не обръща внимание на въпроса.

— И ето че някакъв звъни. Иска откуп за лентата. Отиваме двамата с Кал при Рангор. Притискаме го както трябва. Има си хас! Да не сме деца. Кал се заема със случая. Той е добряк по душа, но има склонност към садизъм. Един път усмърти един по време на разпит. Тогава аз му отървах кожата. Аз неговата — той моята. Това са приятелите. Сега е мъртъв, нали?

— Да.

— По дяволите! — Той заплаква. — Кал удари Ема Лемей здраво в бъбрека. Предупреждение. Влизаме вътре и си викам: ей сега ще си поговорим, както подобава, а той я грабва и почва да я изтупва като брашнен чувал. Рангор пет пари не дава — нали и той си я блъска редовно. По-добре нея, отколкото него.

Лорън е вече почти на паркинга.

— Тоя Рангор да вземе да се напикае. В буквалния смисъл. Уплашен е като не знам какво и търтва да донесе записа. Обаче го няма. Момичето, казва той, оная Касандра от записа — тя го е свила. Обещава да го върне. Двамата с Кал си викаме: страх божи му вселихме на тоя дръвник. Ще прави каквото му кажем. И изведнъж хоп — и Лемей, и Рангор, и пустата му Касандра потъват вдън земи. Минават години. Аз не преставам да си мисля за това. Всеки ден. И ето, пристига съобщение от Националния институт по криминология и криминалистика. Открито е тялото на Лемей. И всичко започва да се завръща. Както винаги съм знаел, че ще стане.