Харлан Коубън - Невинният

— Имате ли някаква представа къде би могъл да отиде Йейтс? — пита я Граймс.

— Не.

— Забелязан е за последно в нашата главна квартира за района на Рино около четвърт час преди инцидента в жилището на госпожица Дейл. Срещнал се е с агент на име Тед Стивънс, комуто е възложил проследяването на Оливия Хънтър след пристигането й на летището.

— Точно така. Казахте ми го вече. Мога ли сега да си вървя?

Граймс й обръща гръб и махва с ръка:

— Изчезвайте от очите ми.

Тя става и се отправя към интензивното на партера. Оливия Хънтър седи до дежурната на рецепцията.

— Здрасти — казва Лорън.

— Здрасти. — Оливия успява да се усмихне. — Току-що дойдох да видя Кими.

Оливия не е пострадала особено. Кими Дейл е към края на процедурата. Ръката й виси върху метната през шията лента. Куршумът се е разминал с костта, но е успял да нанесе сериозни увреждания на мускулатурата. Ще я боли доста и възстановяването ще бъде продължително. Но в тези времена на светкавично изхвърляне на пациенти от болницата — шест денонощия, след като отварят гръдния му кош, Бил Клинтън вече чете в задния си двор — те бързо приключват с въпросите и казват на Кими, че може да си върви, но да „не напуска града“.

— Къде е Мат? — пита Лорън.

— Ей сега излезе от операция.

— Как мина?

— Докторът каза, че всичко ще бъде наред.

Куршумът на Долинджър е одраскал повърхността на бедрената кост точно под ябълковидната става. Безобидна операция, казват лекарите. Ще бъде на крака след два дни.

— Трябва малко да си починеш — обажда се Оливия.

— Не мога, много съм напрегната.

— Да, и при мене е същото. Защо не поседиш малко при Мат, в случай, че излезе от упойката. Аз ще придружа Кими и веднага се връщам.

Лорън взема асансьора до третия етаж. Сяда край леглото на Мат. Размишлява за целия случай, за Адам Йейтс, за това къде е и къде може да отиде.

След няколко минути клепачите на Мат потрепват. Той я поглежда.

— Здравей, герой — приветства го тя.

Мат пуска измъчена усмивка. Извръща глава надясно.

— Оливия?

— Долу е, при Кими.

— Как е тя?

— Добре. Оливия помага да уредят формалностите.

Той затваря очи.

— Искам да те помоля за нещо.

— Защо не си починеш малко?

Мат поклаща глава. Гласът му е слаб.

— Искам да ми донесеш записите.

— Сега?

— Видеотелефонът. Снимките. Видеото. Нещо пак не се връзва. За какво им е на Долинджър и Йейтс да правят всичко това?

— Не са те. Дароу е бил.

— Защо… — Отново затваря очи. — За какво са му били?

Лорън мисли по въпроса. Сетне Мат внезапно отваря очи.

— Колко е часът?

Тя поглежда часовника си.

— Единайсет и половина.

— През нощта?

— Естествено, че през нощта.

И сега Лорън си спомня. Срещата в полунощ. В „Надървеният бобър“. Грабва телефона и се обажда на дежурната долу.

— Аз съм инспектор Мюз. Преди малко бях при вас с една жена на име Оливия Хънтър. Тя чакаше пациентката Кими Дейл.

— Да, видях ви.

— Там ли са още?

— Мис Дейл и госпожа Хънтър ли?

— Да.

— Не, тръгнаха си много бързо, почти заедно с вас.

— Много бързо?

— С такси.

Лорън затваря.

— Тръгнали са.

— Дай телефона на мене — обажда се Мат все така опънат възнак. Тя нагласява апарата до ухото му. Мат дава номера на Оливия. На третото позвъняване тя се обажда.

— Аз съм.

— Как си?

— Къде сте?

— Знаеш къде.

— Все още ли мислиш…

— Тя се обади, Мат.

— Какво?

— Потърси мобилния на Кими. Или пък някой друг го е направил. Каза, че уговорената среща остава в сила, но без ченгета, без съпрузи, без никого. Вече сме на път.

— Оливия, това е капан. Знаеш много добре.

— Всичко ще бъде наред.

— Лорън тръгва натам.

— Не. Моля те, Мат. Знам какво правя. Моля те.

И Оливия затваря.

11:50 вечерта

„Надървеният бобър“

Рино, Невада

Когато Оливия и Кими пристигат, дебелакът край вратата бучва пръст към Кими и заявява:

— Излезе по-рано — имаш да връщаш часове.

Тя му показва превръзката.

— Не мога.

— Какво пречи превръзката да излезеш гола?

— Ама ти наистина ли…

— Това — той сочи лицето си — е единствената истина за мене. На някои им става от рани и превръзки.

— От бинтована ръка?

— Естествено. Също като ония, дето се дървят на ампутирано.

— Нищо не ми е ампутирано.

— Някои мъже го вдигат и при силен вятър, не вярваш ли? — Дебелакът потрива ръце. — Познавах един, който се празнеше при вида на бурканче от крем за крака. Крем за крака, представяш ли си!