Харлан Коубън - Невинният

— Моля те, Кими.

Но тя стреля в пода. След миг на вцепенение вратата се отваря с трясък. Кими се завърта на пети и насочва оръжието.

Оливия крещи:

— Недей!

Следват изстрели. Кими се завърта още един път, също като марионетка, и после пада на пода. Оливия се отпуска на колене и поема в длани главата на приятелката си. Започва да шепне в ухото й.

— Не ме оставяй — моли тя.

Но вече — най-накрая — редът на Кими е дошъл.

Два дена след това Лорън Мюз си е у дома, в градинския апартамент. Приготвя сандвич с шунка и сирене. Взема две филийки хляб и ги слага в чинията. Майка й седи в съседната стая и гледа по телевизията „Обзорно шоу“. Лорън долавя познатия пилотен рефрен. Забива дълбоко ножа в майонезата и започва да я размазва, когато неочаквано се разплаква.

Риданията й са безмълвни. Изчаква да отминат, да е отново в състояние да говори.

— Мамо…

— Гледам си предаването.

Лорън пристъпва зад гърба й. Кармен нагъва пакет картофен чипс. Подутите й крака са вдигнати върху мека възглавница на масичката за кафе. Лорън усеща вонята на фасове, чува хъхренето в дробовете на майка си.

Адам Йейтс се самоуби. Граймс няма как да покрие работата. Двете дъщери Ела и Ан, както и синът Сам, когото той е носил на ръце три денонощия в болницата, за да не допусне смъртта, ще научат. Не за лентата. Въпреки страховете на Адам, не тя ще дава храна на техните кошмари.

— Винаги съм те обвинявала за това — промълвява Лорън.

Няма отговор. Единствените звуци идват откъм телевизора.

— Мамо?

— Чух те много добре.

— Съвсем наскоро се запознах с един мъж. Застреля се. Остави три деца.

Кармен най-накрая обръща глава.

— Виждаш ли, обвинявах тебе, понеже иначе… — Тя млъква. Мъчи се да поеме въздух.

— Знам това — отвръща тихо Кармен.

— Защо — пита Лорън с неравен глас и сълзи по бузите. Лицето й се сгърчва. — Защо татко не ме е обичал достатъчно много, та да поиска да живее?

— О, скъпа.

— Ти си му жена. Би могъл да те зареже. Но аз съм му дъщеря.

— Той те обичаше много.

— Но не дотам, че да остане жив.

— Не е толкова просто — възразява Кармен. — Така го болеше. Никой не можеше да го спаси. Ти бе най-скъпото нещо в неговия живот.

— Ти — обажда се Лорън. — Ти ме остави да те виня.

Кармен мълчи.

— Искала си да ме предпазиш.

— Имаше нужда от виновник.

— Значи през всичкото време си носила бремето…

Мисълта й се връща към Адам Йейтс, към това, колко много обичаше децата си и как все пак това се оказа недостатъчно. Бърше очи.

— Трябва да им се обадя — казва Лорън.

— На кого?

— На децата му.

Кармен кимва и протяга ръце.

— Може и утре, нали? Сега ела при мене. Седни на дивана.

Лорън присяда. Майка й я загръща с пухкавата завивка.

— Няма нищо, няма нищо — успокоява я тя.

По телевизията пускат реклами. Лорън се обляга на майчиното рамо. Мирише й на застоял цигарен дим, но това сега я успокоява. Кармен гали косите на дъщеря си. След малко започва да щрака с дистанционното.

— Нищо свястно не дават — отбелязва тя.

Без да отваря очи, Лорън се усмихва и се притиска по-плътно към нея.

Мат и Оливия летят към дома същия ден. Мат е с бастун. Накуцва, но няма да е задълго. Когато излизат от самолета, той казва:

— Мисля да отида сам.

— Не — възразява Оливия. — Двамата.

Той не спори.

Излизат през същия изход на магистралата, поемат по същите улици. Днес колите в алейката са две. Мат поглежда към баскетболния кош. Няма и помен от Стивън Макграт. Днес не.

Приближават вратата рамо до рамо. Оливия го държи за ръка. Той позвънява. Минава около минута. След това вратата отваря Кларк Макграт.

— Какво търсиш тук, по дяволите?

Зад гърба му се чува гласът на Соня:

— Кой е, Кларк?

Видяла кой е, Соня замръзва на място.

— Мат!?

— Прекалено силно настоявах — казва той.

Наоколо цари тишина. Няма вятър, няма коли, няма пешеходци. Само четирима души и може би един дух.

— Можех да се откажа. Толкова ме беше страх. И си мислех, че отчасти за това е виновен Стивън. А когато се приземихме… какво да ви кажа… Можех да го сторя и по-рано. Твърде дълго мълчах. Не мога да изразя с думи дълбочината на съжалението си. На мъката.

Кларк Макграт прехапва устна. Лицето му почервенява.

— И си мислиш, че това оправя нещата?

— Не, не мисля. Знам, че не ги оправя. Жена ми е бременна и ми се струва, че сега разбирам всичко по-добре. Но това трябва да свърши. Тук и сега.