Джилиан Хофман - Възмездие

Второ съобщение днес в осем и десет. Беше Мари. Благодаря ти, Клои, че ни върза всички тази вечер. Направо ни разби. Пропусна турнира по норми срещу вечното имотно право. Да знаеш, че е много по-забавно от „Фантомът от операта“. Ей, да не забравиш, че упражнението по междущатско право е утре, ще дойда да те взема в осем и половина вместо в девет без петнайсет. Не закъснявай! Хъм… дали да не дойда още в осем. Чао.

По дяволите. Съвсем беше забравила за този тест. Още една причина да е сърдита на Майкъл.

Трето съобщение днес в единайсет и трийсет минути. Последва дълго мълчание. Като фон се чуваше някакво шумолене или приглушено късане на хартия. След това мъжки глас ехидно и напевно прошепна тихо: „Клои, къде си Клои?“. Ново хрущящо мълчание. За миг тя като че ли долови някакво дишане, после линията прекъсна.

Странно. Загледа се в апарата.

Край на съобщенията.

Трябва да е някое от момчетата в учебната група. Упражненията често продължаваха до малките часове. Вероятно Роб или Джим си правят шеги с нея. Сигурно са изчислявали кога трябва да се е прибрала и за да й го върнат, задето метна групата, като отиде да си отбелязва хубавичко годишнината от старата любов и ги заряза да учат без нея, просто й отмъщават със съобщение, надявайки се да я свари в компрометираща поза. Сигурно е това. И натисна клавиша.

Съобщенията са изтрити.

Пъхна се под завивките и изправи възглавниците зад гърба си, за да прочете писмото от баща си. Беше единствено дете и заминаването й да учи в „Сейнт Джон“ засегна тежко родителите й. Те се наскърбиха още повече, когато неотдавна им съобщи, че няма да се върне при тях. Не харесваха Ню Йорк и определено се страхуваха. Клои беше израснала в малко градче в Северна Калифорния. Да разхождаш кучето си по циментовите тротоари и да живееш петдесет етажа над земята, само на десетина метра от съседа в отсрещния блок беше толкова неприемливо за тях, както да прекарват дните си в иглу. Всъщност ако се наложеше да избират, родителите й вероятно щяха да предпочетат иглуто. Майка й се обаждаше два-три пъти седмично само да се увери, че Клои не е окрадена, изнасилена, обрана или плячкосана в този голям град, където върлуват три милиона крадци, насилници, обирджии и плячкаджии. Баща й пък й пишеше своите писма.

Клои захвърли останалата поща върху купчината правни учебници и сложи очилата. Взе плика и изтръпна.

Горният му ръб беше акуратно разрязан. Писмото липсваше.

Изпъна гръб в леглото си смразена. По ръцете й плъпнаха нагоре тръпки и пробягаха по врата й, тя моментално си помисли за Марвин. Погледна неспокойно към тавана, като че ли оттам я дебнеха очите му, и придърпа около себе си завивките.

Марвин беше странният й съсед, който обитаваше апартамента точно над нейния. Безработен и саможив, той живееше тук дълго преди Клои да се нанесе и тя отдавна знаеше, че е доста особен. Всички го знаеха. Всяка сутрин заставаше на прозореца на хола и следеше какво става на двора под него. Карираният му халат беше винаги широко разтворен, развързаният колан се полюшваше ненужен от едната му страна, нищо не прикриваше косматия му корем и кой знае още какво, скрито под перваза на прозореца. Слава богу, че имаше перваз. Топчестото му сплескано лице вечно бе с набола сива брада, зад пластмасови черни очила криеше близко разположените си очи. Винаги държеше в едната си ръка чаша кафе. В другата… Клои не искаше дори да си представи.

В общата пералня на блока се говореше, че Марвин е емоционално нестабилен, че живее от социални помощи и от средствата на възрастната си майка. Зад гърба му обитателите го наричаха Норман и гадаеха какво ли е станало с неговата майка, която отдавна не се бе мяркала. Дълго време за Клои той беше чудат, но безобиден. От време на време го срещаше на входа или в коридора, той никога не се усмихваше, а само изръмжаваше нещо като поздрав.

Преди два месеца обаче, когато прекосяваше двора към колата си, бе направила фаталната грешка да махне приятелски с ръка на Марвин, докато той дебнеше от своя наблюдателен пост. Същата вечер той я причака във входа, държейки пощата й в ръка. Усмихна й се с кривата си усмивка, която разкри дребни пожълтели зъби и измърмори „пощаджията нещо е объркал“, преди да се затътри към горния етаж, за да шпионира отново владенията си от прозореца.

Оттогава загубеният пощаджия обърка на три пъти писмата им, а Марвин си намери ново хоби да полива цветята в коридора точно по времето, когато Клои се прибираше от упражнения. Тя усещаше как погледът му лепне по нея, когато вървеше сутрин към колата си и когато се сблъскваше с него във фоайето на връщане. Яйцевидната му глава се поклащаше нагоре и надолу като евтин амулет в кола, а очите му я опипваха от главата до петите. Тогава тя започна да използва задния вход през пералнята, за да влиза и излиза от блока.