Джилиан Хофман - Възмездие

— Какво работи? Откъде е? Не съм чувал нищо за него. Падал ли ни е на мушката досега?

— Не. На четирийсет и една години е, работи като търговец към някаква префърцунена дизайнерска фирма от Бийч — „Томи Тан Фърничър“. Често пътува до Южна Америка и Индия. Твърди, че отивал на летището, когато Чавес го спрял. Знаем със сигурност само, че нищо не казва. Точно сега цяла армия от нашите е пред къщата му, разпитват съседите и чакат заповед за обиск. Засега отговорите на съседите са обичайни: простотии от рода на „изглеждаше свестен, но усещах, че крие нещо особено“. Утре медиите ще тръбят как съседите били ясновидци, а ние — идиоти. Обадих се в щатската прокуратура и Мастерсън и Бауман от нашата група подготвят заповедите. Ще ги занесат от прокуратурата на С. Д. Таунзенд и заедно ще отидат в дома на съдията да ги почерпи с бисквитки и млекце, та да сложи и подпис между другото.

— Бантлинг казва ли нещо?

— Нищо. Мълчи. Не е обелил дума, откакто отказал на Чавес да отвори багажника. Вкарахме го на задната седалка в колата на Лу Риберо и включихме микрофоните да слушаме, но той даже не сумти. Наредил съм на всички да не го закачат, ние ще се оправяме с него. Дори федералните не са го разпитвали. Засега, макар да съм сигурен, че това е в списъка на намеренията им.

— Добре. Криминалистите да започват. Предай трупа на съдебните медици. Проследи ги да сложат пликчета върху ръцете й, преди да вдигнат тялото.

Доминик кимна на техниците и криминалистите край пътя, които се опитваха да останат незабелязани, въпреки сините жилетки с яркожълти светещи букви и надписи Полицейски и Съдебномедицински следователи. Те се спуснаха към багажника като термити на дърво.

Доминик мълчаливо поздрави полицаите около колата и мина покрай тях. В небето над него се чу силно бръмчене на пристигащ хеликоптер и отгоре го заслепи ярък прожектор.

— Ей, Мани, да не би дебелогъзият ти шеф да идва за повторен оглед? — викна той.

Мани присви очи и погледна нагоре. И пак отвратен отвърна:

— Не позна, приятелю. Тия са от Канал 7, предаването в десет, новини и произшествия. Май попадаме в централно време. Ще ни покажат в единайсет. Не забравяй да се усмихнеш.

— По дяволите. Ордата каца. Давай бързо да откараме тоя тип при нас да го поразпитаме, преди да се усети, че в щата ни има смъртно наказание и преди да се разскимти за адвокат. Ще разговарям с хората от Бюрото като се върнем, но отсега да им бъде ясно, заподозреният е наш!

Доминик отвори задната врата на арестантската кола и надникна вътре. Задържаният гледаше право пред себе си. При слабата светлина от лампичката на тавана Доминик видя, че дясното му око е насинено и подуто, а от дълбоката рама на скулата му се стича кръв. По врата му имаше ясни червени следи от стискане с пръсти. Вероятно се бе спънал, докато са го водили към колата. Доминик винаги се изненадваше колко несръчно се държат заподозрените при арест. Особено в Маями Бийч. Ръцете му бяха стегнати с белезници зад гърба.

— Господин Бантлинг, аз съм специален агент Доминик Фалконети от управлението във Флорида. Трябва да дойдете с мен. Искам да ви задам няколко въпроса.

Уилям Бантлинг продължи да се взира безизразно пред себе си. Примигна само веднъж.

— Знам кой сте, агент Фалконети. И ви заявявам, че нямаме какво да обсъждаме с вас във вашето управление, пък и където и да е. Позовавам се на правото си да мълча. Искам да говоря с моя адвокат.

Марисол Алфонсо чакаше нетърпеливо своята шефка до асансьора на втория етаж в щатската прокуратура на окръг Маями-Дейд. Ниска и с прекипели форми, тя крачеше напред-назад, стиснала в ръка розово кубче листчета за бележки. Беше точно девет часът и две минути и официално тя беше на работа от час, макар в действителност да бе пристигнала в осем и петнайсет. Беше бясна — няма да търпи това повече. Не й плащат колкото трябва.

Вратата на асансьора се разтвори и Марисол огледа излизащите. Най-отзад, след внушителната група полицейски униформи и тъмни делови костюми, откри в стегнатия сив тоалет и зад тъмните очила тази, която очакваше.

— Къде се губите? — изграка сърдито. — Знаете ли, че откакто съм дошла, съм записала вече трийсетина съобщения? — Разлисти демонстративно розовото кубче и последва жертвата си по петите през охраняваната врата на коридора към малкия офис на отдела за тежки престъпления, където на една врата имаше табелка: С. Д. Таунзенд, Заместник главен прокурор. Тук Марисол размаха листчетата високо над главата си. — И всичките са за вас!