Джилиан Хофман - Възмездие

Дежурен съдия през нощта беше Родригес и в пет часа преди разсъмване, загърнат в хавлия, той подписа заповедите за обиск на къщата и колите. В този момент поне четири полицейски управления буквално разнищваха всяка перушинка от живота на Бантлинг. Но и в последния доклад, който получи в осем и половина сутринта, не бяха открили нито „димящ пистолет“, нито скривалище с човешки сърца и бележка „получиха си заслуженото от мен“, залепена на огледало, със снимки на жертвите в добавка.

Това определено бе обезпокояващо. При ареста Бантлинг се бе позовал на правото си да мълчи и бе поискал адвокат, след което дума не излезе от устата му. На Си Джей щяха да й трябват доста повече доказателства от тялото на Ана Прадо, за да го свърже и с останалите девет убити момичета.

Напълно възможно беше въпросният Бантлинг да е сламен убиец, а истинският Купидон да си стои вкъщи, да си чете вестника, да си пие кафето и да се къса от смях.

Си Джей прелисти за последен път полицейските доклади и заповедта за задържане и погледна часовника. Минаваше девет и половина. Нахвърли още няколко бележки, взе личния си екземпляр на Наказателния кодекс на Западна Флорида, подреди куфарчето си и тръгна към съдебната палата. За да избегне глутницата журналисти, които знаеше, че я дебнат пред кабинета и по стълбите пред съда, тя се спусна през задния изход. Промъкна се през подземния гараж на съда и махна вяло на пазача, преди да вземе асансьора.

На четвъртия етаж вратата на асансьора се отвори и тя мигом разбра, че събитието ще е доста по-шумно, отколкото сама предвиждаше. Както подозираше, тълпа оператори и приповдигнато бъбриви репортери нетърпеливо чакаше във фоайето пред зала 4–1. Прожекторите бяха насочени, микрофоните проверени, червилото по устните набързо подсилено.

Си Джей се устреми право напред към огромната махагонова врата на залата, привела глава, прикрила донякъде лице под гъст тъмнорус кичур коса. Опитваше се да не обръща внимание на полудялата тълпа.

Репортерите без опит и подготовка трескаво зашепнаха:

— Това ли е тя? Това ли е прокурорката? Това ли е Таунзенд?

Печените за миг я наобиколиха, преди другите дори да включат микрофоните си.

— Госпожице Таунзенд, какви улики намерихте в къщата на Бантлинг?

— Без коментар.

— Бил ли е той досега сред заподозрените от прокуратурата?

— Без коментар.

— Ще повдигнете ли обвинения за другите девет убийства?

— Без коментар.

— Ще искате ли смъртно наказание?

Тя изгледа многозначително нахалната репортерка. Какъв глупав въпрос! Тежката врата се затвори с трясък зад нея.

Прекоси облицованата с орехова ламперия зала и зае мястото си на банката на обвинението вдясно. Естествено, съдията Кац бе избрал за заседанието най-внушителната зала на палатата. Таванът се извисяваше поне на шест метра, а махагоновият съдийски трон — на метър и половина над аудиторията и метър над катедрата на свидетелите. От тавана по диагоналите висяха полилеи с метални куполи, очевидно според модата на 1972 година.

Залата беше вече претъпкана с публика, главно репортери, а камери на стативи запълваха всички възможни ъгли. Покрай стените в плътен кордон бяха строени полицаи от управлението Маями-Дейд, а до вратата пазеха четирима охранители от ареста в зелено-бели униформи. Други четирима стояха при задния вход, свързващ с мост над улицата залата и ареста, по който превеждаха обвиняемите. Още една четворка бяха заели пост до вратата на съдията. Сред първите редици зрители Си Джей забеляза няколко свои колеги от прокуратурата. Кимна им.

Отвори куфарчето си и погледна наляво. На три метра от нея зад масата на защитата седеше прославената адвокатка Лурдес Рубио. До нея — клиентът й, Уилям Рупърт Бантлинг с черен костюм, сива копринена връзка и сребристи белезници на ръцете.

Отдалеч личеше, че костюмът е „Армани“, а връзката „Версаче“. Бантлинг бе пригладил назад пепеляворусата си коса, носеше скъпи италиански слънчеви очила, които, забеляза Си Джей, прикриваха насинено око. Вероятно поздрав от полицейското управление на Маями Бийч. Въпреки че от мястото си виждаше само профила му, тя спокойно можеше да каже, че е хубав мъж. Високи скули, добре оформена брадичка. Само това ни липсваше! Елегантен и красив сериен убиец! Още утре следобед затворът на Маями-Дейд ще бъде засипан с любовни бележки от самотничките и откачалките в района.

Си Джей забеляза още скъп ролекс на китката му под белезниците, а на лявото ухо — обица с голям диамант. Това обясняваше защо до него седи Лурдес Рубио. Тя беше много добра и не работеше за дребни хонорари. Метална верига свързваше белезниците с пранги на глезените. Очевидно момчетата от затвора го бяха нагласили за пред камерите, чудно, че не бяха му надянали маска като на Ханибал Лектър от „Мълчанието на агнетата“. Бантлинг се обърна към Лурдес, каза й нещо, като се усмихна, и Си Джей видя идеални зъби. Ако не се брои насиненото око, той безспорно беше красавец. Изобщо нямаше вид на сериен убиец, но то и Тед Бънди не приличаше на чудовище. Нали и педофилите най-често са очарователни дядковци и председатели на организации за защита на децата, а най-злобно бият жените си някои директори на първите петстотин корпорации в класацията на страната. Нещата рядко са такива, каквито изглеждат. Сигурно, Бантлинг е подмамвал момичетата от нощните заведения с вида си. Навярно са си представяли, че Купидон е мазно и гадно триоко чудовище с нож в зъбите и вонящо тяло, което мигом ще разпознаят. Изобщо гнусен тип. А не възпитан, шикозен, чаровен млад мъж с изрядни зъби, скъп часовник и нов ягуар.