Джилиан Хофман - Възмездие

Мина покрай празните патрулни коли с включени светлини. На аварийното платно до мантинелата беше спрял черен ягуар, заобиколен от още празни патрулни коли. По дяволите! Що свят се е събрал! Поредният цирк за медийните хиени.

В непосредствена близост между магистралата и водите на залива се издигаше десететажното здание на „Маями Хералд“ и прозорците му бяха почти на равнището на моста. Браво. Репортери ще си осигурят снимка на събитието за първа страница, без дори да излязат от редакцията си. Погледна нататък, по светещите прозорци вече се бяха струпали тъмни фигури. Сигурно в същия този момент някой фотограф хваща в телеобектива си всяко косъмче по собствения му нос.

Ягуарът стоеше празен с отворен капак на багажника. Вътре Доминик видя бял плат да потрепва в полъха на тропическия бриз от залива. На пет метра встрани малка група полицаи с униформи на различни управления разговаряха, инстинктивно застанали в полукръг да прикриват отворения багажник. Две радиостанции грачеха и пращяха, докато диспечерите предаваха нещо на несвързан полицейски жаргон.

В западния край на моста блестеше красивата панорама на Маями, грейнала в яркорозови, сини и лимоненожълти светлини. В другия край трепкащите бели светлини на небостъргачите в Маями Бийч поздравяваха изтока.

Зад лъскавия ягуар беше паркирана арестантска кола със знаците на полицейското управление на Маями Бийч. На задната седалка зад решетката, разделяща водача от пътника, Доминик различи тъмния силует на самотна фигура.

Той се приближи до събраните полицаи и показа значката си.

— Някой да знае къде мога да намеря сержант Риберо?

Още едно деветнайсетгодишно полицайче кимна към буса на криминалистите. До него Доминик видя трима униформени да разговарят с двама мъже в характерните цивилни тъмни костюми на Федералното бюро, но без тъмни очила. Тъмните костюми слушаха внимателно и си водеха бележки. Позна единия от тях и неволно стисна челюсти.

Кръгът около ягуара се разкъса и той мина през него, за да стигне до багажника. Лампичката вътре осветяваше покривалото и той видя, че в плътната материя са се просмукали червени петна. Извади от джоба си гумени ръкавици, точно когато на рамото му се стовари една тежка ръка.

— Дано да не си вечерял, приятел. Гледката е ужасна.

Зад него стоеше Мани Алварес, детективът от управлението в Маями Сити, прикрепен към оперативната група през последната година, пафкаше цигара, навил ръкавите на захабената си бяла риза и оголил космати ръце с прекалено много златни гривни, а под мишниците му тъмнееха големи потни кръгове. Яката около дебелия му врат беше разкопчана, а около нея висеше клубна връзка на „Маями Долфинс“ в оранжево и синьо, от която се хилеше лицето на Дан Марино.

— Къде, по дяволите, беше досега?

— Заклещен в задръстването на тъпия мост, разбира се! — Доминик се огледа и поклати глава. — Очевидно не сте успели да покриете всичко, Мани. Ама че цирк!

Със своите застрашителни сто деветдесет и пет сантиметра и сто и петнайсет килограма Мани Мечокът стърчеше доста над Доминик Фалконети и неговите нормални сто и осемдесет сантиметра и осемдесет и пет килограма. Гъсто черно окосмяване покриваше цялото му едро тяло, твърди и завити косми се спускаха по ръцете и стигаха чак до върха на пръстите му. Носеше гъсти черни мустаци и набола четина, която при друг човек можеше да мине за отгледана брада. Валма от косми се подаваха дори изпод яката. Всъщност Мани беше като покрит с козина. С изключение на главата, която поддържаше идеално бръсната и гола като яйце. Приличаше на кубинска версия на „Мистър Пропър“.

— Какво да ти кажа. Като те поканят на празненство, иди, преди да са изяли сладкиша. Между другото, що не махнеш на приятелчетата от „Хералд“?

Мани направи знак към зданието зад тях, вдигна ръка и пресилено замаха. Утре сутринта сигурно щеше да е на първата страница.

— Добре, добре. Кажи с какво разполагаме?

Мани Алварес изпусна дима от цигарата си и се облегна на парапета на десетина метра под който плискаха водите на залива.

— Към осем и петнайсет тази вечер един новак, Чавес, от управлението в Бийч, забелязал черен ягуар да лети с превишена скорост по авеню „Уошингтън“ към моста Макартър. Карал може би с над сто. Чавес го проследил по изход 395 и видял, че стопът му е счупен. Затова го спрял. Вътре бил само шофьорът. Чавес му поискал талон, книжка и всичко останало. Чавес каза, че господин Хитреца бил хладен и спокоен, нямало потене, треперене, нищо. Представил лична карта на името на Бантлинг, Уилям Бантлинг. Живеел на булевард „Ла Горс“ до плажа. Чавес тръгнал обратно към колата си да напише акта на копелето, но подушил странна миризма откъм багажника на ягуара. Попитал Бантлинг може ли да го огледа, но той отказал. Тук има нещо гнило, помислил си Чавес. Защо не дава да надникна в багажника му? Извикал на помощ патрулния отряд. Изкарал типа от колата и го задържал, докато пристигне тежката кавалерия. Патрулният отряд довтасал след двайсет минути и кучето веднага се хвърлило на багажника — скимти, драска, лае. Те първо си помислили за кокаин. Татенцето е скатало няколко пакетчета в багажника. Отварят го и хоп… изненада. Приятелчето пренасяло умряло момиче. На всичкото отгоре, цялата разпрана и с извадено сърце. Шашнали се. Хванали се за радиостанциите. Докато се обърнат, изсипали се от всички управления, от сержант нагоре. Цирк! Докарали и шефа с хеликоптер, та да види и той. Разминахте се за минута. Кацна право от някаква баровска вечеря за набиране на средства за губернаторските избори. Щом му докладвали, казал, че трябва да дойде на място и за да не се блъска двайсет минути с кола, наредил да вдигнат хеликоптера, та го доведоха с губернатора. Разчиствахме и двете ленти на моста да се приземят, само и само да довлече дебелия си задник, за да направел оглед, а после да се подмазва на губернатора при обратния полет, докато бързат да си довършат пържолите с картофките. Можеш ли да си представиш каква свинщина!