Джилиан Хофман - Възмездие

Тя откри личния му адресник, намерен в сака на задната седалка на ягуара. Беше подвързан с черна кожа, доста протъркана, и буквално преливаше от листчета с адреси, парченца от кибритени кутии и ресторантски салфетки, на които бяха нахвърляни имена и телефонни номера. Започна да ги чете едно по едно, затруднена от почти нечетливия почерк на Бантлинг, надявайки се да открие нещо, каквото и да било. Сама не знаеше какво търси. Навремето един графолог й бе казал, че по почерка може да се различи нормалният човек от лудия. Спомни си това, докато се питаше как би оценил експертът драскулките на Бантлинг от коженото тефтерче.

Имаше стотици имена, често само първи, и почти всички бяха на жени, а към тях — телефонни номера. Бяха невероятно много, вероятно бе записвал имената на всички жени, които е срещал. Някои от тях й бяха познати от протоколите на оперативната група. Други не означаваха нищо. Докато четеше тези имена, започна да усеща, че я побиват тръпки и веднага обърна на буквата „Л“, за да се убеди, че собственото й име не фигурира там. Прегледа всичко, но не откри Ларсън. След това обърна на „К“, почти сигурна, че ще прочете написано с пилешкия му почерк: „За хубаво прекарване да се обадя на Клои. 202–18, апартамент 1Б, Роки Хил Роуд, Бейсайд, Ню Йорк“. Със свито сърце прегледа едно по едно всички вписвания. За щастие нямаше такова и тя облекчено въздъхна.

Това облекчение обаче беше кратко, защото в черното тефтерче на Бантлинг откри друго име, записано с дребни, забързани и почти нечетливи букви. Име, което страшно я изненада. Никога не бе очаквала, че ще го намери и в никакъв случай не би искала да го види тук.

Чеймбърс, Г.

Алмерия стрийт 22

Корал Гейбълс, Флорида

Грег Чеймбърс. Защо името му е в тефтерчето на Бантлинг? Откъде са се познавали? Познавали ли са се изобщо или Бантлинг е открил някъде това име, може би в някой справочник, и го е записал за всеки случай?

Си Джей сновеше из кабинета си и в главата й минаваха какви ли не мисли. Ако са се познавали, защо Грег не й е казал? Нямаше начин да не й каже. Вероятно той дори не е подозирал, че името му фигурира в това тефтерче. То беше доста старо, повечето записвания са били правени преди години. Връзката може да е била от някакъв професионален справочник, или познанството им да е било толкова бегло, че той го е забравил. Навярно Грег ще е също толкова изненадан да види името си тук. Сигурно.

Но докато кръстосваше стаята в безуспешни опити да подреди мислите си, усети, че тънките, добре познати пръсти на параноята отново пълзят към гърлото й. И безброй въпроси „ами ако“ напират да бъдат чути.

Ами ако са се познавали? Ако са били приятели? И дори близки? Опита се да овладее парализиращият страх, който нахлуваше в нея. Страхът, който той всяваше в нея дори от своята килия. Ужасът, че думите, които бе прошепнал преди години, могат да се окажат верни.

Винаги ще те дебна, Клои. Винаги. Не можеш да избягаш от мен, защото винаги ще те намеря.

Страхът, че той е постоянно около нея, наблюдава я и диктува дори най-ирационалните й мисли.

Тя погледна към затрупаното с книжа бюро, чашата изстинало кафе, спуснатите щори на кабинета, осветяван само от слабата настолна лампа и синкавия екран на компютъра. Беше три сутринта, а процесът започваше в осем. От септември насам не беше спала повече от четири часа нощем.

Бързаш със заключенията. Не мислиш разумно. Този процес е обсебил съзнанието ти. Бантлинг те е превзел. Изяжда те отвътре. И ти му го позволяваш.

Стресът е решаващ фактор при всяко заболяване, било то физическо или психично. Тя знаеше много добре, че това доведе до последната й криза. Трябва да го овладее, преди да излезе от контрол, преди животът й да стане неуправляем. Връзката й, кариерата й — всичко се завихри във водовъртеж, както по-рано. Също както по-рано. Паралелът беше ужасяващ.

Тя смачка последната си цигара и трескаво подреди чантата си, като напъха в нея и адресника. Обади се на нощния пазач и го събуди, преди да тръгне към асансьорите.

Трябваше да се махне оттук. Да се отдръпне за малко. Трябваше да премисли, да си почине.

Преди водовъртежът да засмуче всичко.

Също както по-рано.

Когато Си Джей почука на стъклото, Естел бе заета да подрежда голямата си сламена чанта. Беше четвъртък, седем часът вечерта, само три дни преди Нова година.

— О, госпожице Таунзенд! — вдигна тя изненадано поглед от чантата си. — Уплашихте ме. Не ви видях.