Джилиан Хофман - Възмездие

Мани се опита да заглади нещата и каза с най-кроткия глас, възможен за един мечок:

— Госпожо прокурор, обикаляме всички гаражи в радиус от пет километра…

— Направете ги десет. Трябва да открием тоя сервиз и да видим какво ще ни кажат.

— Добре. Десет. Ще разпитаме отново свидетелите. Всички негови познати в Маями…

— И не губете време, защото съдия Часкъл е решил да придвижи делото бързо. Започва рано сутрин и свършва в полунощ. Нямаме много време.

— Може да почакаме да видим с какви аргументи ще представи своята теза — каза Доминик.

— Дотогава ще е твърде късно, Доминик. Ако заседателите повярват, че нямаме твърди доказателства, и, още по-лошо, премълчаваме нещо, направо ще го пуснат да си излезе. А това няма да стане. Няма да го позволя! — Както и преди, тя отново почувства как многобройните пукнатини по нейната крехка фасада, слепявани досега с години лечение, започват да се разширяват и да се разклоняват във всички посоки. Прекара ръка през косата си в опит да събере мислите си.

Доминик я наблюдаваше внимателно.

Гледаше я как се разтрошава. Гледаше я как рухва направо пред очите му.

— Трябва отново да прегледам всичко. Абсолютно всичко. Да открия какво още може да ни сервира, преди да го е направил — каза тя на глас, но очевидно говореше на себе си.

Вдигна поглед от бюрото към двамата, те я наблюдаваха. Мълчанието подейства отрезвяващо.

— Не разбирате ли? Всичко е било отдавна планирано — дрезгаво и разтреперано прошепна тя. — Той ми е устроил засада. А аз дори не разбрах…

Мелодичният сигнал на мобилния му телефон моментално изтръгна Доминик от дълбокия му сън. Филмът по телевизията, който бе гледал, преди да заспи на дивана, бе сменен с реклама за обезкосмяване. Той погледна телефона, мигайки, за да се увери, че не сънува все още.

— Фалконети слуша.

— Какво е ДР? — попита гласът от другата страна.

— Какво? Си Джей, ти ли си? — разтърка очи и се огледа за часовник. — Колко е часът?

— Един през нощта. Какво и ДР? Кой е ДР?

— За какво говориш? Откъде се обаждаш?

— В кабинета съм. През последните четири часа прегледах дневниците на Бантлинг и служебните му записки, които сте иззели, и забелязах, че инициалите ДР се появяват от време на време през цялата 1999-та и настоящата година, без никакви пояснения. Всъщност ДР се появява един ден преди изчезването на Ана Прадо и един ден преди арестуването на Бантлинг. Направи ли ви впечатление?

— Да, разбира се. Проверихме. Разпитахме всички, които издирихме с тези инициали. Нищо не излезе. Нямаме престава какво означават.

— Същото се среща поне при три от останалите жертви. Дни до седмица преди изчезването им отново се появява ДР. Какво може да значи това?

— Всичко. И нищо. Не зная. Какво, Мани не е ли вкъщи?

— Какво искаш да кажеш?

— Не си ми се обаждала от две седмици, а зная, че когато ти трябва нещо, се обаждаш първо на него. Затова си помислих, че ме търсиш, защото не си го намерила.

Сарказмът му беше посрещнат с мълчание от другата страна.

— Питах се дали това ДР не означава нещо — нарочно избягна тя да отговори на подмятането му. — Нещо, което сме пропуснали досега. Някакво място, където може би е довършвал жертвите си…

— Минали сме вече по този път, хващаш се за сламка. Късно е вече.

Отново мълчание. Това беше удобна възможност за нея да приключи разговора. Но за негова изненада тя остана на телефона и добави по-меко:

— Съжалявам за вчера в моя кабинет. Не трябваше да си го изкарвам на теб. Явно се притеснявам за следващите стъпки на Лурдес.

— Виж какво, ясно е, че той е откачен. За него е вълнуващо да ни разиграва. Прави си тръпка. Затова не поиска да се запознае предварително с доказателствата. Целта му е да ни направи смешни, да покаже, че е по-умен от нас. Ако беше наистина невинен, още от първия ден щеше да ни засипе с оправдаващи го данни. За него всичко е игра, не забравяй това, Си Джей. И не му позволявай да ти влезе под кожата, защото точно такава е целта му.

— Ти се справи чудесно днес, както в прекия, така и при кръстосания разпит. Лурдес не успя да те извади от равновесие.

— Но здраво се опита. Успя обаче да ме обрисува като отчаян полицай, който се страхува за кариерата си, ако не разкрие този случай. Кажи ми, на такъв ли ти приличам?

— Не. Ти пък не забравяй, че аз те извиках да свидетелстваш.

Той се засмя.

— Според теб заседателите повярваха ли на Лурдес?

— Не. Всъщност ти се държа много добре.