Джоузеф Уомбо - Сянката на койота

— Не мисля, че изчезналият револвер на Хари Брайт ще се появи отнякъде, нали? — попита Ото и даде на Брикман взетото от участъка оръжие.

— Пустинният вятър не отвява пясъка от револвер толкова лесно колкото от хавайска китара — отговори Кой Брикман, гледайки Сидни Блекпул.

После високият сержант стана и се приближи до видеорекордера. Натисна копчето и включи телевизора.

— Изгледайте филма докрай. Аз ще бъда в участъка с Пако. Можете да повторите пред него тази история за петдесет бона, ако искате, но защо просто не се сбогувате? Още по-добре ще бъде, ако не се сбогувате. Направо се върнете в Холивуд, където ви е мястото.

— Как свършва онази история? — попита Ото. — Имам предвид „Омагьосаната къща“.

— Щастливо — отговори Брикман. — Младите се оженват и вероятно дори имат син, ако искате да си представите какво става после. И тримата може би заживяват щастливо. Предполагам, че така завършват историите, ако започнете да живеете в измислен свят.

— Добре, Брикман — каза Сидни. — Тази вечер ти почти успя да ни убедиш във въображаемата си история. Писна ми от теб, от Патси Брайт, от Хари Брайт и от измисления свят, който е създал тук, в тази каравана. Писна ми от тъжни истории за объркани бащи, загубили децата си и от всичко останало. А сега, край на преструвките. Искам да видя Хари Брайт. С очите си.

— Да вървим. Няма дори да се обаждам на Пако. Той ще прояви разбиране.

— Ще караме след теб — рече Сидни.

— Ако се загубите, домът се намира…

— Знаем къде се намира — прекъсна го Сидни.

Нямаше опасност да изгубят от поглед патрулната кола на Кой Брикман. Той не превиши нито за миг скоростта по пътя към Индио. Сидни Блекпул палеше цигара от цигара. На Ото Стрингър му се гадеше, но знаеше, че не е от цигарения дим.

— Този случай е боклук, Сидни — каза той, докато пътуваха по магистрала 10. — Не можеш да превърнеш боклука в злато, колкото и да се опитваш. Научих това тук. А ти разбра ли го?

— Мисля, че Хари Брайт може да говори. Или поне да общува по някакъв начин.

— Дори и да е така, аз лично не бих се наел да го обвинявам в убийство. Не искам да хвърлям и Кой Брикман в затвора.

— Аз пък искам някакво решение. Така както предложи Уотсън. Толкова ли е лошо да искаш нещо подобно за себе си?

— Този случай е боклук. Само това знам със сигурност.

По това време на нощта на паркинга пред дома за инвалиди имаше само няколко коли на посетители. Брикман слезе от патрулната кола и влезе пръв, разменяйки няколко думи с дежурната сестра. Тя кимна и той направи знак на двамата детективи. Отвътре домът не изглеждаше толкова зле. Беше овехтял, но чист. Дежуреше само един лекар. Стаите лесно можеха да минат за мотелски, ако не беше преустройството, при което бяха свързани с коридор.

Стаята беше в дъното на коридора. Частна стая с едно легло. На масата до леглото имаше лампа. И радио с вграден касетофон. Поддържаха живота му със система за интравенозно хранене и кислороден апарат. Ото погледна мъртвешки бледия мъж. Под чаршафа се очертаваха само краката.

— Къде е Хари Брайт? — попита Ото.

— Вгледай се по-отблизо — рече Брикман.

Ото се приближи до леглото. Лицето беше жълто и осеяно със скъсани кръвоносни съдове по носа, бузите и под очите. Торбичките под очите бяха жълто-кафяви като петна от никотин. Косите бяха изтънели, оредели и посивели, а ноктите — мъртвешко жълти. Ръстът от главата до петите беше около метър и деветдесет, а теглото — вероятно петдесет килограма, при това само заради едрия кокал. Бялото на очите му жълтееше, с изключение на ирисите — красиви и сини.

Мъжът се бе вторачил в тавана. Устата му беше отворена. От ъгълчетата течеше слюнка, а очите леко сълзяха. Гледаше, без да мига, като Кой Брикман. Ото се наведе над него и потърси реакция в тези сини очи, но видя само леко потрепване на езика. Брадичката на Хари Брайт беше дълбоко хлътнала.

На всеки няколко секунди завивките потрепваха от ударите на сърцето.

— Този човек трябва да бъде в реанимацията — отбеляза Ото.

— Смятам, че е по-добре да умре тук — каза Брикман. — Мисля, че на Хари тук му харесва.

Без да се приближава до леглото, Сидни попита:

— Той ли е, Ото?

— Да, това е Хари Брайт — отговори Ото. — След като животът се е подиграл жестоко с него.

И после Сидни каза нещо, което стъписа Ото повече от всичко, което бе чул този ден. Блекпул направи три крачки към леглото на умиращия човек и рече:

— Брикман, защо не ми кажеш къде е револверът му? Ако резултатите от балистичната експертиза съвпадат, това е всичко. Можем да приключим разследването, без да споменаваме за теб, нали, Ото? Тържествено обещавам да напиша доклада така, че все едно не си знаел, че Хари Брайт се е напил и е застрелял от милост момчето в катастрофиралата кола. Ще разкажем всичко, както е било и ще го докажем, ако резултатите от балистичната експертиза са положителни. После ще кажа на Виктор Уотсън, че ти заслужаваш наградата, защото си изчислил ъгъла, от който е било стреляно и си ни помогнал. Петдесетте хиляди може да са твои .