Джоузеф Уомбо - Сянката на койота

Ото Стрингър осъзна, че е спрял да диша, макар гърдите му да се повдигаха. Погледна партньора си, който се бе вторачил в Брикман.

— Продължавай, Брикман — произнесе Сидни.

— Ами, в името на историята за петдесет бона, нека да кажем, че полицаят изстрелял един, два, три куршума в онова обречено момче. Да кажем, че дори не знаел дали някой от куршумите е улучил момчето, нито дали е умряло. Но поне младежът се отпуснал сред пламъците и престанал да пищи. После, да кажем, че болното, откачено, пияно, старо ченге се завтекло към патрулната си кола, хвърлило вътре пожарогасителя и потеглило, без да мисли за хавайската си китара. Отишло право при едно друго ченге, изкарало го от леглото и му разказало какво се е случило. Да речем, че другото ченге обмислило всичко много спокойно и взело няколко решения. Завело стария алкохолик в дома му, сложило го да си легне и го прикрило с историята, че му е станало лошо и е трябвало да се прибере вкъщи. Да кажем, че приятелят дълго мислил, че на стария пияница му остава съвсем малко до пенсия. И как пияницата ще изкара остатъка от живота си, лишен от достойнство и чест? Да речем, че приятелят дори огледал стаята. Досущ като тази. Видял снимките. Омагьосан дом, в който се преструваш и вярваш . Може би след достатъчно количество алкохол, спомени и болести за стария пияница мястото наистина се превръщало в омагьосана къща. Вероятно приятелят си казал, майната му, този човек е преживял достатъчно.

— Тогава в историята ти за петдесет бона няма убийство! — възкликна Ото, поглеждайки партньора си. — Затова не можа да намериш логика, Сидни. Не е имало убийство!

— Не и в моята история — рече Брикман. — Не знам дали ще се хареса на Уотсън, но не мога да измисля нищо по-правдоподобно. Макар да няма убийство, пак е извършено престъпление, може би умишлено? А вероятно непредумишлено убийство, като се имат предвид обстоятелствата. Ами, след като убийството от състрадание не е разрешено дори на лекарите, старото пияно ченге от моя разказ би имало сериозни неприятности. Доколкото знам, не дават пенсия за убийство от състрадание. Всъщност, обзалагам се, че прокурорът ще каже, че ако не е бил пиян, сигурно е имало и други начини за действие. Затова, ако не го хвърлят в затвора, ще го уволнят, ще загуби пенсията и ще прекара остатъка от живота си, препитавайки се с подаяния и кучешка храна. Ето защо се намесил приятелят. Както и да е, така бих разказал историята. Приятелят почиства и презарежда револвера на пияницата и когато разбира, че хавайската китара я няма, на другия ден се връща в каньона. Оглежда изгорялата кола и вижда две дупки от куршуми на предното стъкло, там където старият пияница не уцелил. Строшава стъклото, надявайки се, че пияницата не е улучил момчето, което е изгоряло като кибритена клечка. Надява се, че смъртта е настъпила вследствие на изгаряне. Но в края на краищата, приятелят никога не е изпитвал състрадание към събратята си. Но старият пияница не изпитва състрадание към себе си и след като изтрезнява, иска да се предаде и да разкаже какво се е случило. Само че сега ролите са разменени. Приятелят вече го е прикрил и унищожил доказателствата за изстрелите. Всъщност, вече е станал съучастник, ако е било извършено престъпление. Затова убеждава пияницата, че сега трябва да мълчат заради приятеля. Така историята приключила. После с техните взаимоотношения станало нещо. Старият пияница, който бил преживял повече от достатъчно сътресения през живота си, изпитвал огромна вина всеки път, когато се замислел за родителите, които не знаели какво се е случило с момчето им. Все си представял обгорялото тяло, оставено там, в каньона, два дни на дивите зверове. И така, може би приятелят, с всичките онези добри намерения, водещи към ада, всъщност увеличил бремето, което вече тегнело на плещите на стария пияница. Това довело до чудовищни главоболия, парализиране на дясната ръка и накрая се озовал в легло, с памперси и течащи от устата лиги като бебе.

Сега вече Кой Брикман не ги гледаше с немигащи очи. Напротив, мигаше често, защото очите му бяха влажни.

— Това е историята, която аз бих разказал за петдесет бона. Ако ги исках толкова много, колкото вие, момчета. Но, разбира се, тази история е само измислица и Уотсън може да реши, че не струва и петдесет цента. Може би не трябва да я разказвате на никого, защото със сигурност ще изглеждате много глупаво, ако се опитате да докажете нещо.