Джоузеф Уомбо - Сянката на койота

— Няма смисъл да се притесняваме за отпечатъци — изпъшка той. — Щом Брикман се грижи за това място, отпечатъците му ще са навсякъде.

— Може би току-що сме прекъснали обикновен обир — каза Ото. После размисли и добави: — И още как. А ти си Робин Худ. Сидни, какво правим в тази пустош?

Ото влезе в банята. Извади бодлите от дланите си и дезинфекцира раните с алкохол. Сидни претърси чекмеджетата и килерите. Зад спалнята намери гардероб и килер, в който имаше велосипед и помпа за гуми. В гардероба имаше шест полицейски униформи със сержантски пагони. Чувал бе, че ченгетата в пустинята се нуждаят от повече униформи заради жегата. На една кука висеше празен кобур.

— Проклет кучи син! — изкрещя Сидни и ритна вратата на гардероба.

— Добре де, няма го — рече Ото. — Ела в кухнята и седни. Дай да ти извадя бодлите.

— Провери дали зад вратата няма отпечатък от обувка.

Ото въздъхна и огледа мястото. Върна се, държейки пинсета, и каза:

— Няма нищо.

— Кучи син! — повтори Сидни. — Нещастен, шибан…

— Стой мирно! — рече Ото и започна да изважда бодлите от врата и лицето на партньора си, като мажеше местата с алкохол. — Да отидем в болницата да ни прегледат, а? Отровни ли са тези тръни?

— Не, безобидни са.

Сидни Блекпул беше толкова ядосан, че не можеше да си запали цигарата.

— Успокой се. Не можеш да направиш нищо. В пустинята няма нищо безобидно.

— Трябваше да се сетя.

— Не сме във форма — спокойно отбеляза Ото. — Няма смисъл да говорим какво е трябвало да направим. Стой мирно. Изваждам последния бодил.

Ото остави пинсетата и алкохола, а партньорът му седна в кухнята, опитвайки се да овладее гнева си.

— Мисля, че утре трябва да се приберем вкъщи — каза Ото.

— А аз мисля, че трябва да арестувам проклетия Брикман за убийство!

— Няма да арестуваш никого. Имаме няколко непотвърдени хипотези и това е всичко.

— Хайде поне да претърсим караваната!

— За какво?

— За касетата.

Ото се наведе над партньора си. Доближи лице на десетина сантиметра и рече:

— Откажи се… Чуваш ли? Сега касетата е безпредметна. Джоунс не може или не иска да идентифицира гласа на Хари Брайт. Оръжието е изчезнало. Брикман е замесен в цялата история. И никога няма да разберем какво се е случило. Не ти ли е ясно? Не можеш ли да го проумееш? По дяволите, търпението ми се изчерпа!

— Добре, имаш право. Касетата вече е несъществена. Имаш право. Хващам се за…

— Пясък! Защото в тази пустош няма сламки, за които да се хванем. Да си вървим у дома!

— Пустинята не е виновна.

— Започвам да мисля, че никой не е виновен.

Двамата се примириха с неуспеха, но полицейското им любопитство надделя и все пак направиха оглед на караваната. Ото влезе в малкия хол и каза:

— Сидни, погледни това.

Снимки. Някои в кубчета, други в позлатени или дървени рамки. Пъхнати в ъглите на по-големи фотографии. Имаше поне тридесет снимки, някои с размери десет на двадесет сантиметра. Бяха разпръснати по масите, върху лавицата за книги и по стените. Осемнадесет бяха на Дани и дванадесет — на Патси. Хари присъстваше на четири от тях. Ото взе семеен портрет, правен, когато Дани е бил десетгодишен.

— Хубаво момче — отбеляза той. — Прилича на нея. Тя не се е променила много. Разбира се, не съм я виждал отблизо.

Сидни Блекпул видимо се смути. Влезе едва-едва в хола и приседна на стола на Хари Брайт.

Взе снимката от партньора си и рече:

— Променила се е. Това е Патси Брайт. Не е Триш Декър. Променила се е.

— Хари Брайт — каза Ото, гледайки сияещото ченге на снимката.

Хари бе сниман в жълто-кафявата униформа на районното полицейско управление в Сан Диего. Държеше Дани на ръце. Момченцето бе сложило фуражката на баща си. Хари беше едър и здрав на вид мъж.

— Момчето прилича на Хари — каза Ото. — Дори се усмихва като него. Да се махаме оттук.

— Брикман е преровил касетите. Предполагам, че я е намерил. По-добре да докладваме това на Пако Педроса.

На пода до телевизора имаше няколко касети и плочи. Вратичката на шкафа беше отворена. Вътре имаше евтина звукова уредба. На стената бяха окачени две малки тонколони.

Ото отвори друга вратичка и намери видеорекордер. Включи го и пусна телевизора. После натисна бутона. Стар филм. Звукът бе намален докрай. Сидни се вторачи в екрана, а Ото се приближи до телефона и поиска да го свържат с полицията в Минерал Спрингс.

Филмът беше „Омагьосаната къща“. Сидни си го спомняше бегло. Робърт Йънг играеше войник, с лице, обезобразено от белези, получени във войната. Дороти Макгуайър беше обикновена девойка, нервна и срамежлива. Влюбиха се и откриха, че винаги когато влязат в малката си къща, става чудо. Той се превръщаше в такъв, какъвто е бил преди войната. Тя се преобразяваше в красивата млада жена, която той виждаше в нея. Накратко, двамата се превръщаха в Робърт Йънг и Дороти Макгуайър, две красиви филмови звезди. Филмът беше много сантиментален. Независимо от това, Сидни се загледа в него. Беше му интересно. Усили звука и дори се заслуша в диалога.