Джоузеф Уомбо - Сянката на койота

— Може да е странно за двама тузари детективи от голям град, които се опитват да притискат хората, без да знаят какви ги говорят. Може би, ако ме бяхте попитали и ако се бяхте държали като професионалисти , щях да ви обясня всичко още в началото.

— Хайде, шефе. Обясни ни го — каза Сидни. Лицето му бе възвърнало цвета си.

— Знаех, че Хари Брайт спи в Самотния Каньон по време на нощни дежурства, за бога. В малък град като този няма тайни. Не понасям хората ми да се напиват, когато са на смяна. Но… идния месец Хари ще навърши петдесет години. Щях да му купя златен часовник, да организирам голямо честване и да го целуна по двете бузи. После щях да го помоля да се пенсионира. Само че през март получи инсулт.

— Какво искаше да кажеш за Самотния Каньон? — тихо попита Ото.

— Не се изненадвам, че Хари може да е загубил китарата си там някоя нощ, когато се е напил по време на дежурство. Вижте какво, той не е бил вечно пиян. Но… Ами, нещата започнаха да се влошават с времето. Имам предвид алкохола. Затварях си очите. Не се съмнявам, че тогава Хари може да се е напил и да е вил, колкото му душа иска, като стар койот. Вероятно е забравил китарата на покрива на патрулната кола и когато сутринта е тръгнал, е паднала и е била засипана с пясък. Това е логично обяснение.

— А певецът, когото е чул Джоунс? — попита Сидни.

— Чух, че Джоунс не е сигурен дали това е гласът на Хари Брайт. Така чух. Но за да ви доставя удоволствие, ще доведа тук Кой Брикман и ще го попитаме дали е ходил в Самотния Каньон с пикапа на Хари Брайт в онзи следобед, когато беше намерена изгорялата кола с момчето.

— Едва ли ще признае — рече Сидни.

— Виж какво, Блекпул — повиши тон Пако, тикайки пръст в лицето на детектива, — ще сторя нещо повече! Във ваше присъствие ще кажа на Брикман да ми даде служебния си револвер за балистична експертиза. И този на Хари. Нямам причини да го правя, но горкият Хари не знае какво става, затова едва ли ще се обиди. И когато всичко свърши, ще спечеля нещо много повече — удоволствието да ви съобщя, че моите хора не са убийци. И после лично ще ви покажа пътя, водещ вън от града.

— Това е повече от справедливо — рече Ото, сетне погледна Сидни, който се бе вторачил в стената. — Имаш право да се ядосваш, шефе. Заради начина, по който проведохме разследването.

Педроса стана и започна да крачи напред-назад пред стола си, издърпа слиповете си, които се бяха впили в задника му, измърмори нещо и пак седна. Не беше човек, който умееше да се владее.

— Добре, добре — каза той. — Може и да съм малко твърдоглав. Затова, изслушайте ме. Искам да ви кажа някои неща за Хари Брайт.

— Бих желал да ги чуя — рече Ото и седна на свободния стол до Сидни, който запали цигара.

— Вече знаете, че Хари и Кой са работили заедно в полицията в Сан Диего — започна Пако. — Хари е въвел в работата Кой като младо ченге. Може би един-два пъти е прикрил грешките му. Знаете как стават тези неща. После на съпругата на Хари й писнало да пазарува в евтини магазини. Красива блондинка. Срещнала някакъв богаташ и казала адио на Хари и на сина им Дани. Хари направил всичко възможно да понесе случилото се, защото бил луд по мадамата. Винаги е бил оптимист. Мислел, че животът в „Тъндърбърд“, Хаваите и Париж няма да й хареса. Гледал Дани и си казвал: „Ето, това е истинското богатство. Един ден Патси ще разбере това и ще се върне при нас“. Такъв бил Хари Брайт тогава. А всички, освен него, знаели, че тя няма да се върне. Скоро Дани пораснал. Може би има бащи, които обичат децата си повече, отколкото Хари го обичал, но може и да няма. Дани бил добър ученик и страхотен футболист. Получил стипендия и се записал да учи в Калифорнийския университет. После, един ден през 1978 година, Дани щял да се връща в Сан Диего, защото негов съотборник и приятел от училище бил ранен при автомобилна злополука и можело да не оживее. Дани се оказал в самолета на „Пасадена Еърлайнс“, който падна със сто четиридесет и четири пътници на борда.

Пако Педроса млъкна, стана и погледна през прозореца към пустинната нощ. Сложи ръце зад гърба си и продължи:

— Понякога полицаите преживяват много по-страшни неща в живота, защото ходят на места, до които другите хора нямат достъп. Хари е бил там, където никога не би бил, ако не беше ченге. Щял да посреща самолета и когато по радиото съобщили за катастрофата, тръгнал към местопроизшествието. Закачил полицейската значка на цивилната си риза, минал през всички ограждения и бил едно от първите ченгета, пристигнали на мястото. Тук се включва Кой Брикман. Защото, ако той не ми беше разказал всичко това, никога нямаше да знам какво се е случило по-нататък. Брикман дежурел няколко километра по-надалеч, когато диспечерът започнал да вика патрулните коли. Било… ами, неописуемо. След като видял най-различни неща, които дотогава мислел за невъзможни, Кой се лутал насам-натам, бършейки черни сажди от лицето си и опитвайки се да изтласка изпадналите в истерия хора далеч от мястото на трагедията. После съзрял две ченгета, които не познавал. Стояли насред останките, които приличали на Хирошима след бомбардировката, и се смеели. Скъсвали се от смях. Кой се приближил до тях. Помислил, че са се побъркали. Дори видял някакъв репортер да им прави снимка. Попитал ги какво толкова смешно има, защото повече от всякога искал да се посмее. Те посочили един мъж на отсрещната страна на улицата. Бил коленичил на земята и гледал нещо. Двете ченгета казали, че трябвало или да се смеят, или да плачат, или да повърнат. Брикман се приближил до мъжа и видял, че е някогашният негов партньор, когото не бил виждал от няколко години. Хари Брайт. И после видял в какво се е вторачил Хари. Лице. Не глава, а само лице. В онзи ден с човешките тела станали множество странни неща. Лицето лежало на земята като преобърната чиния. Лице на млад човек. Но Кой не бил сигурен. Било изумително как не можеш да си сигурен, когато лицето е отделено от всичко друго около него. Но самото лице било почти непокътнато. Лежало там и го гледало.