Джоузеф Уомбо - Сянката на койота

В три часа Сидни се събуди, преплува няколко пъти басейна, погледна Ото и се запъти към стаята.

— Онзи е деловият ми партньор, момичета — каза Ото.

— Нали няма да ни вържеш тенекия довечера, Ото? — попита по-възрастната.

— Ако не дойда, значи са ме застреляли някъде — отвърна той и телефонистките се изкикотиха и отпиха от пиня коладата.

В четири часа вече бяха изминали половината път до Минерал Спрингс.

— Какво каза шефът Педроса за срещата? — попита Ото, нарушавайки мълчанието.

— Нищо. Само „добре“.

— А когато му каза, че е поверителна и лична?

— Същият отговор.

— А ти какво каза, когато той рече, че иска да се срещнем в оазиса, в парка за излети? Попита ли дали да си носим картофена салата?

— Казах „добре“. Само това. Градът е малък. Всички знаят, че слухтим наоколо. Може би Педроса усеща, че сме надушили нещо. Вероятно дори вижда, че поради една или друга причина Кой Брикман е нервен.

— Може дори самият Пако да е нервен, Сидни. Каквото и да е станало, той също може да е замесен.

— Мислих по този въпрос. Всички започнахме да се изнервяме.

— Далеч сме от Холивуд, Сидни. В много отношения. Ще се срещаме с ченге от пустинята в уединен оазис по тъмно, което е почти толкова рисковано като пикник в Сентръл Парк. Вероятно той знае много неща за смъртта на Джак Уотсън. Нямаме оръжие и никой в целия шибан свят не знае къде сме. Може да бъдем следващите, които ще намерят в изгоряла кола в Самотния Каньон. Кажи ми, че си го мислиш.

— Мисля си го.

— Кажи ми защо ще се срещаме с него там?

— Той настоя. Никой нямало да ни види.

— Кажи ми, че си спокоен. И не се притесняваш, че Кой Брикман или някой друг може да ни пръсне черепите.

Как да каже на Ото? Наистина вече не се страхуваше . Дължеше се на Томи. Но как можеше да обясни такова нещо на Ото? Сидни Блекпул не отговори.

— По дяволите! — изруга Ото и мълча през остатъка от пътя до Минерал Спрингс.

Пако не беше там. Паркираха под финиковите палми, там където паркът свършваше в подножието на планините. Мястото бе защитено отчасти от вятъра. Нощният вятър бе задухал по-рано, но още не виеше, а само шепнеше. Шепнещият вятър някак беше по-зловещ от виещия. Из каньона се носеха прашни вихрушки. Трънаци се подмятаха насам-натам и се въртяха, а след внезапен повей сменяха посоката или се разпръскваха сред завихрилия се пясък, когато въздушните течения се сблъскваха. Колкото по-дълго чакаха Пако, толкова по-дълги ставаха сенките и толкова по-натрапчива мисълта, че чакат евентуални ченгета убийци. И че са невъоръжени.

— Можеше да се отбием в някой оръжеен магазин и да си купим пистолети — каза Ото. — Или да вземем назаем от полицията в Палм Спрингс. Тук е все едно да се гмурнеш в австралийския океан с хамбургери в джоба.

— Не давай воля на въображението си. Пако не е убиец.

— Но някое от добрите му момчета може да е. Кой Брикман може да реши да мигне за пръв път тази година. За да се прицели и да ни пречука.

— Възможно е. Но трябва да имаме доверие на Пако. Трябва все пак да вярваме на някого.

— Защо? Никога не си го правил.

— Това е единственият ни шанс да разкрием този проклет случай.

— Толкова много ли искаш онази длъжност, Сидни? Работата при Уотсън?

— Искам я повече от всичко друго на света.

— Повече от живота ти, както може да се окаже.

Той закъсня цели тридесет минути. Сенките съвсем се бяха уголемили. По планината пробягна последен лъч светлина и после настана мрак. Трябваше да използва фаровете, когато подкара из парка. Сидни Блекпул примига няколко пъти със светлините на тойотата. Пако Педроса бе дошъл с патрулната кола. Спря до тях и им махна с ръка да се качат.

Сидни седна отпред до Пако. Ото застана до колата, гледайки ловджийската пушка вътре. Не виждаше дали Педроса има пистолет под хавайската риза.

— След като искахте разговорът да е поверителен, доволни ли сте? — попита Пако. Този път очите му не блестяха, нито в гласа му се долавяше палава нотка.

— Свършихме много работа по случая „Уотсън“ — каза Сидни.

Ото огледа хребета, търсейки отблясък на дуло от оръжие, но не видя нищо.

— Градът е малък — рече Педроса. — Знам, че сте били в „11-99“, горе в Самотния Каньон и при Джим Треперещия. Дори чух, че онзи ден сте побъбрили с Джоунс Голата пушка.

— Той ли ти каза?

— Не, не съм го питал. Мисля, че ако трябваше да знам, щеше да ми каже. Аз вярвам на хората си. Безпрекословно.