Джоузеф Уомбо - Сянката на койота

— Искате да видите Хари Брайт? — попита Кой. — Разбира се. Ще питам Пако дали тази вечер мога да отида до дома за инвалиди. Мисля, че няма да има нищо против. Вероятно желае да останете доволни. Аз също. За да ви изпратим по живо по здраво от нашия малък град.

— Предполагам, че не си бил в Самотния Каньон в деня, когато е била намерена колата на Уотсън — подхвърли Ото.

— Не, за бога! Какво ви накара да си го помислите?

— И предполагам, че не знаеш, че Хари е получил важна информация от Били Хайтауър два дни след това?

— Хари? Не, нищо не ми е казвал за Били Хайтауър.

— Бих искал да задам този въпрос на Хари Брайт — рече Сидни.

— Ами защо не отидеш да го видиш? Можеш да го питаш каквото искаш. А сега, имате ли нещо против, ако вие отговорите на един мой въпрос, момчета?

— Питай — каза Ото.

— Какво ви накара толкова задълбочено да разследвате случая? Това е работа на полицията в Палм Спрингс. Повечето детективи, които познавам, правят всичко възможно да прехвърлят случаите си на друг, а вие искате да го изземете от полицията в Палм Спрингс. Не мога да не се запитам дали Виктор Уотсън не ви е обещал награда от петдесет хиляди долара, ако попаднете на нещо. Така ли е?

— Ти отговаряш хипотетично и аз ще ти отговоря хипотетично — каза Сидни.

— Добре — съгласи се Брикман.

— Хипотетично, дай ми пример за ситуация, при която човек като Хари Брайт би убил момче, намиращо се там, където не би трябвало да бъде. Какво може да е видяло момчето, че да накара едно ченге да го убие?

— Ченге да пие по време на дежурство?

— Не се будалкай с нас, Брикман! — предупреди го Ото. — Вече спечели, така че не се будалкай.

— Какво има да печеля ? — Лицето на Кой помръкна. — Единственото, което ми идва наум, е, че вие ще спечелите петдесет бона от татко Уотсън, ако припишете нещо на горкия Хари.

— Добре — каза Ото. — Да се придържаме към хипотезите. Какво може да е видяло момчето в каньона, че да накара Хари Брайт да го очисти?

— Абсолютно нищо.

— Тогава защо е било убито? Предположи нещо, на което Виктор Уотсън ще повярва.

— Искате история за петдесет хиляди долара? Това ли искате? — Кой Брикман седна на канапето, точно срещу Сидни и рече: — Вие ми кажете, нали имате интерес?

— Не, очаквам от теб някаква история — изрече с дрезгав глас Сидни. — История, на която той би повярвал и би платил много пари.

— Е, това вече е нещо друго — каза Брикман, приковавайки Сидни със сивия си поглед. — Въображението ми е богато. Чакайте малко. Какво ще кажете за следното: момчето на Уотсън отива в каньона с ролс-ройса на баща си, вероятно за да купи малко дрога. Ако искате друга причина, нищо не ми идва наум. Не мога да измисля друга причина да е бил там.

— Дотук добре — каза Ото.

— Пътят там горе е коварен. Повечето хора го минават с мотори или с джипове. Завиеш ли в погрешна посока, може да свършиш в подножието на подветрената страна на каньона. Вятърът е ураганен, а пътят — адски тесен. Видиш ли, че си се объркал, имаш възможност да излезеш на заден ход и да обърнеш, но с голям ролс-ройс това би било доста трудно. По-лесно е да се хлъзнеш по ръба на каньона и да паднеш от височина двадесет и пет — тридесет метра върху скалите, в горичката от вечнозелени храсти. Растителността там може да скрие всичко, освен ако наоколо случайно няма някой.

— Дотук Уотсън би повярвал — отбеляза Ото.

— Ами за петдесет бона трябва да измисля нещо достоверно. Какво ще кажете за онова старо ченге, дето се напива там, в каньоните? Ченге, което живее сред снимки на онова, което е загубило. Познаваш ли човек, който е загубил всичко, Блекпул?

— Давай по-нататък — подкани Ото.

— Добре. Ами, може да се предположи, че онова старо ченге, което съвсем наскоро щяло да се пенсионира, е било там и е правело нещо. Напивало се е, свирело е на хавайска китара и е пеело песни като „Преструвай се и вярвай“. Чува някакъв силен трясък. После вижда пламъци. Лумват нагоре във въздуха и стихват, когато вятърът променя посоката си към скалите. Сигурно си е помислил, че е иманяр или планинар с повреден газов котлон. Хвърля хавайската китара, хуква към патрулната кола, грабва пожарогасител и се втурва към пламъците, надявайки се, че никой не е пострадал. Разбира се, четиридесет и девет годишен полицай, зачервен от алкохола и само с осем месеца до инсулта и сърдечния удар, не би бил в много добра форма. Докато си проправи път с фенерчето през скалите и стигне дотам, грохва от умора. И после вижда катастрофиралата кола. Цялата обхваната от пламъци. Отначало му се струва, че чува само воя на вятъра и се приближава колкото е възможно по-близо. Заслушва се и разбира, че не е вятърът. Някой пищи. Хуква към колата, но огънят я е превзел цялата. Пожарогасителят е безполезен. И в същия миг съзира момче, заклещено в колата. Младежът гори от кръста надолу и пламъците пълзят нагоре. Момчето вижда полицая, протяга ръце и започва да пищи като дете за баща си. Но вятърът сменя посоката си и огънят отново обгръща колата. Момчето не спира да пищи и може би лицето му прилича на лицето, което някога полицаят е намерил на земята… Но това е друга история. Както и да е, старият пияница, болното, смахнато пияно ченге изважда револвера си и…