Джоузеф Уомбо - Сянката на койота

Брикман не откъсна очи от лицето на Сидни. Обиколи леглото и погледна под страничната преграда, сетне каза:

— По дяволите, празна е.

— Кое? — попита Сидни.

— Торбичката на катетъра. Исках да я плисна в лицето ти. Заради Хари и мен. — После се обърна към дишащия труп и рече: — По дяволите, Хари, защо не пикаеш, когато трябва?

— Да вървим, Сидни — каза Ото. — Да се прибираме вкъщи.

— Преди да тръгнете, имам нещо, което искахте — каза Брикман.

Натисна копчето на касетофона и сложи касета, която извади от джоба на униформения си панталон. Погледна Хари, докато пускаше записа. Чуха се няколко нестройни акорда, сетне хавайската китара беше настроена. Хари Брайт представи песента.

„Тук е щастливецът Хари Брайт от Джакрабит Роуд, Минерал Спрингс, откъдето бих искал да ви поднеса една прекрасна мелодия, божествен хит! Нарича се «Преструвай се и вярвай». И, госпожи и господа, бих желал да посветя това изпълнение на Патси.“

Ото извърна очи. Не беше в състояние да погледне мъртвешки бледата фигура в леглото, докато Хари Брайт пееше:

Сидни Блекпул приличаше на сомнамбул. Положи усилия и се наведе над леглото. Вгледа се изпитателно в живия труп, който още дишаше. Брикман стоеше от другата страна на леглото и го наблюдаваше. Цветът се отдръпна от лицето на Сидни. Вторачи се в красивите сини очи на Хари Брайт. Какво ли търсеше?

Когато песента свърши, Брикман извади касетата, протегна ръка и я пусна в джоба на ризата на Сидни.

— Заповядай. Искаше я толкова много. Вземи я.

— Да тръгваме, Сидни — каза Ото. — Веднага! Да вървим!

Докато излизаха, чуха, че Брикман настрои радиото на станцията от Палм Спрингс, която излъчваше стари мелодии и Фред Астер запя „Закуска в Риц“.

— Хей, това е Фред — каза Брикман на своя приятел. — Вокалите не са толкова добри, колкото на стария Хари Брайт, но не е зле за един професионален танцьор.

Ото хвърли последен поглед и видя, че високото ченге се е навело над Хари и нежно бърше слюнката от волевата хлътнала брадичка на умиращия.

— Светът няма да е същият, когато старият Фред си отиде, нали, Хари? — попита Кой Брикман, докато Фред Астер пееше така, както само той може.

Не разговаряха, докато се връщаха в хотела. Когато влязоха в апартамента, Ото се вмъкна в спалнята си, върна се с остатъка от парите и ги хвърли на масичката за кафе.

— Утре ще се прибереш ли вкъщи с мен? — попита той.

Сидни взе телефонната слушалка и каза:

— Ще се обадя на Виктор Уотсън. Ще направя каквото той поиска.

Свърза се с дома на Уотсън в Бел Еър. Отначало се обади икономът, после се чу гласът на Виктор Уотсън.

— Сидни? Откри ли нещо?

— Господин Уотсън, знам как е умряло момчето ви. Но никога няма да мога да докажа нищо пред съда.

— Утре следобед в три ще те чакам в къщата ми в Палм Спрингс. Благодаря, Сидни. Благодаря!

Блекпул затвори и Ото каза:

— Дай му моя дял от парите. Или ги задръж за себе си. Утре сутринта хващам автобуса за Лос Анджелис. Ще взема стиковете си за голф, когато те видя в участъка в понеделник.

— Защо не останеш, Ото? Защо бързаш да се прибираш? Какъв е смисълът? Какво се опитваш да докажеш?

— Няма какво да доказвам. Не искам да бъда там, когато му разказваш за Хари Брайт. Това може да ме накара да се почувствам по-гадно, отколкото се чувствам в момента.

— Искам онази длъжност, Ото. Искам нов живот. Съжалявам, ако не го разбираш.

— Надявам се, че ще получиш онова, което искаш.

Ото си легна, без да вечеря. Сидни дори не помисли за храна. Цяла вечер размишлява как да каже на Виктор Уотсън, че синът му е бил застрелян от пияно ченге на име Хари Брайт, като проява на състрадание. Надяваше се да не спомене нито дума за Кой Брикман.

Записаният на лентата глас на Хари Брайт не му даваше покой. Известно време след смъртта на Томи, Сидни изгаряше от желание да чуе гласа му още веднъж. Но домашните им видеофилми бяха без звук. Веднъж се опита да изгледа един от тях, но не издържа и първата касета.

Някога безразсъдно бе копнял синът му да бъде като него . Сега, ако имаше душа, би я дал, само синът му да е жив .