Джоузеф Уомбо - Сянката на койота

След два часа и много „Джони Уокър“ с черен етикет Сидни най-после заспа. Преди да го направи, споменът за Томи го връхлетя много по-ожесточено, отколкото преди. Спомни си последния път, когато го видя жив.

Сидни закри с ръце очите си, докато лежеше в мрака, но това не прогони спомена. Нищо не можеше да го прогони, след като веднъж бе започнал да се връща. Само дулото на револвер тридесет и осми калибър. Лори бе дошла в къщата на Сидни да вземе децата. Томи вече усилено се дрогираше. Сидни бе намерил хашиш в стаята му и се бе карал на момчето пред бившата си съпруга. По време на кавгата Томи наруга грозно и двамата и Сидни избухна. Сграбчи сина си за ризата и изкрещя: „Нещастен кучи син! Малко копеле! Ще те убия !“.

И удари Томи два пъти. Повали го на масата в кухнята. Лори започна да пищи, когато из стаята се разлетяха стъкла и кръвта от носа на Томи опръска белия под.

Майката се хвърли между бащата и сина. Томи крещеше мръсни думи. После избяга от къщата.

По-късно разбраха, че е прекарал нощта у един съсед, негов приятел. На другата сутрин не отиде на училище. Същия ден огромните вълни го погълнаха, докато караше сърфа си в студения зимен здрач.

След като образът на кървящото момче най-сетне избледня, Сидни изстена: „О, Томи!“. Това беше всичко, което можа да каже. Това беше неговата тайна. Виктор Уотсън имаше своята. Хари Брайт също.

Същата нощ му се присъни сънят. Томи беше дванадесетгодишен и гледаше футбол по телевизията, усмихвайки се по характерния си начин. Сидни все още беше женен за Лори. Дръпна я настрана и я накара да обещае да не казва на никого чудесната му нова тайна: че със силата на волята си е възродил Томи! Поне духа му. Но трябваше да знаят само те двамата.

Както винаги, сънят свърши, когато тя каза: „Сид, сега можем да му се радваме вечно! Но не бива да му казваш, че ще умре, когато стане на осемнадесет! Не трябва да му казваш в никакъв случай!“. „О, не! Няма да му кажа! — обеща той на Лори в съня. — Защото сега той ме обича. И… ми прощава. Моето момче ми прощава !“

И както винаги, Сидни се събуди ридаейки и задушавайки се във възглавницата.

Поне веднъж партньорът му бе станал пръв. Всъщност, когато се измъкна от леглото с главоболие, достатъчно силно, за да го накара да се изплаши не на шега, че получава инсулт, Сидни се изненада, като видя, че Ото го няма. Погледна часовника си и видя, че минава девет. Откакто бяха дошли тук, не се беше будил толкова късно. Изкъпа се, избръсна се и се вторачи в подутата си челюст. Лицето му беше в пастелните тонове на пустинята. Хапна малко в апартамента и почти веднага повърна всичко.

В един часът следобед се отписа от хотела и до два и тридесет се разхожда по булевардите на Палм Спрингс. Сетне подкара тойотата към имението на Уотсън.

Харлан Пенроуд отвори вратата, видя израненото му лице и възкликна:

— Боже мой! Какво се е случило с теб? Господин Уотсън се обади и каза, че пристига, за да се срещнете. Говорихте ли с Тери Кинсейл? Той ли е…

— Не, не е той, Харлан — прекъсна го Сидни. — Би ли ми направил кафе?

— Разбира се, но кажи ми кой…

— Не ми задавай въпроси, Харлан. Ще разкажа всичко на господин Уотсън. Джак беше негово дете. Питай него.

— Но…

— Не ме питай нищо.

— Добре. Само, как искаш кафето?

Виктор Уотсън пристигна с такси от летището в Палм Спрингс. Още преди да се ръкува със Сидни, той каза:

— Харлан, би ли отишъл да сипеш бензин в колата?

— Резервоарът е пълен, господин Уотсън. Да ви донеса ли…

— Иди на кино, Харлан. Върни се в шест. Моля те.

— Разбира се, господин Уотсън — отвърна икономът, гледайки стиснатите устни на Сидни.

— Господи, Сидни! — възкликна Уотсън. — Какво се е случило?

— Кактус — отговори Сидни. — Пустинята е пълна с опасности за хора като мен.

— Разкажи ми всичко, Сид. От игла до конец.

Отидоха в кабинета и Виктор Уотсън седна зад бюрото си, а детективът се настани на канапето срещу него.

Сидни разказа почти всичко. Нямаше да спечели нищо, ако назовеше Кой Брикман. Разказа на Виктор Уотсън за Тери Кинсейл, за поршето и за изчезналия револвер, който несъмнено беше оръжието на престъплението, използвано за убийството на Джак по време на лошо преценен акт на състрадание от страна на пияно ченге. Прикри Кой Брикман, като намекна, че Хари Брайт вероятно сам се е отървал от револвера.

Беше почти тъмно, когато свърши. Виктор Уотсън му зададе само няколко въпроса по време на разказа. Седя, приковал очи в Сидни Блекпул, и не изпусна нито дума. Очните му ябълки ставаха все по-тъмни от сянката на пустинния здрач. Изглеждаше още по-възрастен, отколкото си го спомняше Сидни. Детективът изпи три чаши вода. Устата му беше пресъхнала както никога дотогава. Леко му се виеше свят и му се гадеше като на диабетик. Челюстта го болеше, но не искаше „Джони Уокър“ с черен етикет, а само да свърши с тази история трезвен.