Джоузеф Уомбо - Сянката на койота

— Партньорът ми Ото Стрингър — тихо каза Сидни. — Той може… Той ще се съгласи с моите хипотези.

— Виждам, че той дори не е тук, Сидни. Вероятно горкият човек се е почувствал неудобно да дойде тук и да слуша твоите… злощастни заключения за момче, което изобщо не си познавал.

— Какво искате от мен, господин Уотсън? — умолително изрече Блекпул.

— Вече нищо, Сидни. Явно си страхотен детектив, за да свършиш толкова много работа.

— А работата, господин Уотсън? Длъжността?

— Каква длъжност?

— Шеф на охраната на „Уотсън Индъстрис“! Доказах нещо, нали? Макар да смятате, че изводите ми са погрешни, вие признахте, че съм добър детектив!

— Имаме много детективи. И решихме да запълним освободеното място с един от нашите. Лоялността се внушава, когато издигнем някой от вътрешните хора. Дори във вашия полицейски участък избират шефа измежду служителите.

— Но това не е справедливо, господин Уотсън!

— Сидни, един глупав стар човек те подложи на много изпитания. А никога не съм се чувствал по-стар, отколкото днес.

— Не е справедливо, господин Уотсън! Това не е…

— Сидни, ти знаеш най-добре от всички, че животът е несправедлив.

— Добре, а сега вие ме изслушайте, господин Уотсън. Целият този случай… Може би тук има някакъв зловещ замисъл! Вие, аз и Хари Брайт? Мислех, че всичко е шибана случайност!

— Какво?

— Всичко! Но може би съм грешал! Трябваше ми повече време, за да размисля!

— За какво?

— За този случай. Може би има някакъв таен замисъл. В момента се носи към мен. Като пясък от вятъра!

Сега Виктор Уотсън му показа очите си. Запали лампата на бюрото и извади чекова книжка от чекмеджето.

— Искам да ти платя за услугите.

Сидни Блекпул стана и тръгна напред като сомнамбул.

— Нося по-голямата част от парите за разходите. При това положение не мога да ги използвам.

— Искам да ги задържиш и да ти напиша чек.

— Вече не. — Сидни хвърли плика на бюрото. — Вече не.

— Сидни, мисля, че незабавно трябва да разговаряш с полицейския психиатър.

— Не…

— Моля те, чуй ме! Ще споделя тайната с теб. Надявам се, че ще помогне. Понякога бащата на умряло момче трябва да внимава да не обърне ужасния гняв срещу момчето. Понякога той чувства, че синът не е изпълнил задължението си да надживее бащата. И не смесвай твоята мъка с моята, Сидни. Моят син не ми измени. Той беше убит . А сега, моля те, вземи парите.

Сидни Блекпул се вторачи в него с ясните си като пустинни звезди очи и каза:

— Не мога. Сега вече не могат да ми послужат. Късно е.

Беше почти десет вечерта, когато Сидни Блекпул осъзна, че наближава Минерал Спрингс. Беше потеглил безцелно нанякъде и изведнъж се озова там. Това го изненада и същевременно не го учуди. Улавяше неясна идея. Изплъзваше му се. Беше преминаващ бързо, проблясващ образ. Неуловимите светулки винаги кацаха. Беше нещо много познато, което му убягваше.

Подкара по главната улица и видя Бигелоу Бобровата опашка да върви, залитайки към клуб „11-99“. Продължи към другия край на града и на Джакрабит Роуд зави наляво. Стигна до края на задънената улица и спря. Слезе от колата, приближи се до караваната на Хари Брайт и видя, че разбитата врата е закована с пирони. Одраска пръста си, докато се опитваше да измъкне единия от тях. Накрая се върна при тойотата и взе отвертка. Извади пироните. Отвори вратата, влезе в караваната и запали лампите.

Почувства се чудесно на шезлонга на Хари Брайт. Видя, че върху облегалката за ръце капе кръв от пръста му и я избърса с ризата си. Погледна в гардероба, към празния кобур, който никога нямаше да бъде запълнен, не и със същия револвер. Не можа да не се усмихне — накриво, като Патси Брайт. Добре че револверът на Хари Брайт не беше там.

После стана, отиде в кухнята и намери бутилка с пет пръста бърбън. Щеше да му стигне. Напълни една водна чаша и отново се настани на шезлонга. Седя, пи и съзерцава светулките, прелитащи в съзнанието му.

Пак стана и се приближи до видеорекордера. Включи го и превъртя лентата в началото. Отвори другата вратичка на шкафа и пусна скромната звукова уредба на Хари Брайт. Извади от джоба на ризата си касетата, която бе пуснал там Кой Брикман, и я сложи в касетофона. Когато всичко беше готово, включи телевизора, но намали звука докрай. Пусна двата апарата, седна на шезлонга на Хари Брайт и се настани удобно.

Сидни Блекпул седеше на стола на Хари Брайт, пиеше уискито му и гледаше „Омагьосаната къща“. Знаеше съдържанието, затова не му трябваше звук. Вместо това слушаше гласа на Хари Брайт: „Тук е щастливецът Хари Брайт от Джакрабит Роуд…“.