Джоузеф Уомбо - Сянката на койота

Когато разказа всичко, очите на Виктор Уотсън почти не се виждаха. Блекпул гледаше празните очни ябълки и си представяше гранитните ириси.

Хари Брайт имаше незабравими очи. Когато се приближи до леглото, Сидни ги видя — красиви сини очи. Виктор Уотсън сякаш изобщо нямаше очи.

Сидни се вторачи в чашата с вода и зачака.

— Поемам пълната отговорност за трагичното събитие — каза накрая Виктор Уотсън.

Сидни Блекпул се накани да го утеши и да му каже, че не е виновен за смъртта на сина си.

— Не биваше да те включвам в разследването — продължи Уотсън. — Не и теб , Сидни. Мислех, че между теб и мен има връзка. Когато чух за теб, имах чувството, че това е…

— Предзнаменование!

— Да. Сега разбирам, че е било грешка. Глупава, трагична грешка.

— Какво искате да кажете, господин Уотсън? Каква грешка?

— Вероятно, в края на краищата, времето, което съм отделил на психотерапията не е било напразно. В теб виждам себе си. Такъв, какъвто бях. Гневът. Объркването. Вината.

— Не ви разбирам, господин Уотсън.

— Знам, че не ме разбираш, Сидни. Знам. Наречи го форма на пренасочване на желанията, но определенията не са важни. Ти си вложил в разследването чувства от собствения си живот, чувства за собствения си изгубен син. Не го ли съзнаваш?

— Но, господин Уотсън…

— Грешката е моя. Всичко стана по моя вина. Видях в теб объркан баща, загубил сина си, който може да успее там, където другите… Е, оказах се прав, и същевременно сгреших. Съжалявам, че ти причиних това.

— Моля ви, господин Уотсън, нищо не разбирам!

Сидни Блекпул се премести в края на канапето, но пак не видя потъналите в сянка очи. Де да можеше да види изражението им! Детективът трябваше на всяка цена да вижда очите!

— Моят син Джак беше най-добрият, най-умният и най-обичливият млад човек, когото някога си срещал.

— Вярвам ви, господин Уотсън.

— Нашите взаимоотношения бяха белязани с нормалното напрежение между баща и син, но мисля, че се справяхме успешно.

— Вярвам ви — повтори Сидни и събори празната чаша от водата, докато протягаше ръка да вземе цигара.

— Никой, абсолютно никой , който познаваше Джак, при никакви обстоятелства не би повярвал, че синът ми е хомосексуалист.

— Не съм казал, че…

— И никой, абсолютно никой не би повярвал, че може да е бил толкова глупав… толкова ненормален, че да отиде посред нощ в онзи окаян каньон, поради каквато и да е причина, освен ако престъпник не опре пистолет в главата му. — Виктор Уотсън стана, но очите му пак останаха в сянка. Лампата го осветяваше в гръб. — Факт, който се е самодоказал, когато са изстреляли куршум в челото му!

— Моля ви, господин Уотсън…

Виктор Уотсън отново седна на стола и добави:

— Намирам разказа ти за много интересен. Интересно е, че има ченге на име Хари Брайт, който е казал на някого, че е застрелял сина ми, докато е бил пиян.

— Ще ви кажа името на този човек, господин Уотсън! — извика Сидни. — Казва се сержант Кой Брикман! Хари Брайт е казал на приятеля си Кой Брикман, че…

— По-тихо, ако обичаш! Намирам за много интересна историята, че някакво ченге алкохолик вероятно е имало пиянска халюцинация, когато е чуло, че синът ми е бил намерен в каньона, където ченгето е спяло, щом се напиело по време на дежурство. Особено иронично е, че самият пияница е изгубил син. Това е особено иронично и много тъжно. Но това е всичко …

— Но Кой Брикман, господи Уотсън! Кой Брикман е ходил в каньона! Видял е…

— Този Кой Брикман призна ли го пред теб, Сидни? А ще даде ли показания пред мен ?

— Не, господин Уотсън. Но аз знам, че е истина.

— Той призна ли го пред теб?

— Не, но…

— Ще го признае ли пред някого?

— Няма да признае пред никого, господин Уотсън. Но аз знам…

— Облегни се назад, Сидни, и се опитай да се успокоиш. Опитай се да проумееш какво ти казвам!

— Боже мой! Боже мой!

— Вечно ще съжалявам за онова, на което те подложих. Нямах представа колко малко път си изминал от гроба на сина си. Опитах се да използвам твоята съпричастност, но сега разбирам, че съм ти причинил значима вреда.

— Боже мой, господин Уотсън! Това…

— Вярвам, че Джак е бил приятел на онова момче Тери Кинсейл. Щом казваш. Но дори Тери не е твърдял, че има нещо… нездраво в приятелството им. Вярвам, че е взел поршето на Джак. Вярвам, че е бил наркоман и Джак е разбрал за това и не го е одобрявал. Вярвам в същината на всички факти, които си установил. И съм изумен от усърдието и способностите ти. Но онова, което никой, който е познавал моя син, никога няма да повярва, е, че Джак е бил истеричен педераст! И е тръгнал да търси някакво пиколо горе в… — Виктор Уотсън млъкна, потърка чело и поклати глава. — И всичко друго, което ми казваш, е твоя теория, твоя хипотеза, твое предположение. Можеш ли да потвърдиш от независим източник някоя от… своите хипотези?