Ридли Пиърсън - Гайдаря от Хамелин

Болд притеснено наблюдаваше касиера, който протегна ръка за билетчето на Кроули за ползване на паркинга, изпусна го и веднага след това подаде глава с думите:

— Аз ще го взема!

Но Гас Грисулд го изпревари. Беше излязъл от колата уж за да оправи чистачката си. Спусна се като добър самарянин към падналото билетче и блокира пътя на касиера, който така и не можа да излезе от будката.

— Връщай се в колата си! — нареди преоблеченият касиер, а в гласа му напираше отчаяние. — Аз ще го взема.

— Не си давай толкова зор — отговори информаторът, подаде билетчето на касиера и погледна Кроули право в очите. Предавателят остана в будката. Червено-бялата бариера се вдигна и таурусът отпътува по пътя си.

Болд се възползва от факта, че касиерът е с гръб към него, мина бързо край будките и излезе навън. Беше тъмно и валеше. Колата на Грисулд го задмина само миг по-късно и Болд се качи в нея.

— Как ти хареса представлението? — попита Грисулд.

— Ти си роден артист — отвърна Болд и закопча предпазния колан.

Пробитите стопове на тауруса светеха като ярки звездички пред тях, примамваха го, късаха сърцето му, водеха го към дъщеря му и нейния похитител.

— Птичката излетя — чу Болд в дясното си ухо. — Повтарям: птичката излетя.

Винаги се бе изумявал от професионалното спокойствие на диспечерите. От командния център наредиха на подвижните екипи за наблюдение „Зулу“ да се включат в преследването и да търсят кафяв таурус.

Болд премигна при споменаването на марката на колата. Без да си дава сметка за това, командирът на операцията току-що бе съобщил на Флеминг всичко, което федералният агент искаше да знае.

Таурусът на Лиза Кроули се движеше по „Път петстотин и девет“ на север и следваше знаците към Сиатъл. Грисулд и Болд се движеха на около петдесет метра зад нея. В самото начало на пътуването тя предприе обиколка из един от кварталите, за да провери дали я следят, но Болд веднага схвана какво става и инструктира Грисулд да я задмине, да завие два пъти наляво и да я изчака на кръстовището. Само няколко минути по-късно таурусът ги изпревари и затвори устата на Грисулд, който бе избрал същия този момент, за да се възползва от свободата на словото. Те отново се включиха в движението, но този път оставиха няколко коли между тях и колата на Кроули. Болд през цялото време следеше радиообмена на ченгетата от СПУ, които се опитваха да следват Лиза Кроули.

— Зад нас има две коли — рече Болд.

— Ченгета?

— Да.

— С нас е свършено.

— Напротив, така предизвикателството става по-голямо — поправи го Болд.

— Тези стопове са виновни. Сигурно се виждат от цяла миля. Никога не съм знаел, че могат да светят толкова ярко.

— Това е идея — рече Болд. И в този момент му хрумна още нещо. — Току-що си спечели допълнителна награда, Грис.

— Сериозно? — Грисулд се поизправи на седалката. Поизпъна рамене. Огледа мръсното табло на колата, осеяно с хартийки от бонбони, и додаде: — Дяволски ми се иска това нещо тук да имаше сирена.

Бърни Лофгрийн бе използвал цялото си влияние на началник на отдела за научна идентификация и криминалистична експертиза, за да измоли от шефа на машинния парк да му предостави един от микробусите на СПУ, използвани за улично преследване. Микробусът бе конфискуван по време на една операция срещу търговци на наркотици и впоследствие бе оборудван с екипировка за наблюдение и проследяване.

Лофгрийн, който изпълняваше ролята на диспечер на петчленната банда на Болд, следеше прогреса на екипа на СПУ от един паркинг на магистрала I-5, който се намираше на пет мили северно от летището. Микробусът бе свързан с полицейската честота на радиостанциите, имаше телефонен номератор за клетъчни телефони, който позволяваше осъществяването на телефонна връзка в реално време между шест отделни номера. Оборудван бе още с дигитални видеокамери и четири отделни компютърни терминала, два от които бяха специализирани за полицейска работа. Лофгрийн се чувстваше като мечок в буркан с мед и до такава степен се радваше на възможността да поработи с тия високотехнологични играчки, че бе пуснал в действие целия електронен арсенал на микробуса. Даже бе насочил видеокамерата към колите, които се движеха по магистралата, а вляво от него работеше цветен телевизор „Сони“.

Болд се обади на Лофгрийн в осем часа без няколко минути и поиска от него да отиде на пресечката на Деветдесет и девета улица и Саут Ландър и да спре микробуса на паркинга на югоизточния ъгъл с лице към светофара. Болд се обади на пейджъра на Реймънд, неговия информатор, който прекарваше по-голямата част от времето си в „Еър стрип“, но тази вечер беше по улиците и караше зелен корвет. Съобщението му бе прието; Реймънд щеше да му се обади след няколко минути — всичко зависеше от това колко време ще му е нужно, за да излезе от колата и да отиде до някой уличен телефон. Ла Моя също получи инструкции — той трябваше да отиде на същия паркинг на „Саут Ландър“ веднага след като размени колата си с Гейнис, която бе паркирала на „Саут Джаксън“, на една пряка от „Конгдъм“. Гейнис оставаше на мястото си, откъдето имаш бърз излаз както на I-55, така и на Деветдесет и девета. Най-силният коз на Болд, разположен на север от „Сий-Так“, Боби Гейнис, бе последният му пост.