Ридли Пиърсън - Клопка

— Да.

— Смяташ ли, че нападението над теб е било свързано по някакъв начин с разследването на тази кражба?

— Да. Не… Може би.

— Значи, искам пак да те попитам: смяташ ли, че нападението над теб е било свързано с работата ти?

Тя затвори очи и продължи да ги държи затворени.

— Мария! — Сърцето на Болд заби по-бързо. Той повтори името й. — Възможно ли е нападението над теб да е било свързано по някакъв, какъвто и да е начин, или да е било в резултат на пряката ти работа? — попита той.

— Да. — Пауза. — Не… Може би.

— Справяш се добре, Мария — каза Болд. — Можем ли да продължим?

— Да.

— Добре тогава. — Той погледна към бележника си и се спря на един от въпросите, които искаше да изтегли напред. Част от него не желаеше да продължава. Част от него просто искаше да остави тази бедна жена на мира, за да може тя да обърне внимание на неща, които според него бяха много по-належащи за нея. Защо, запита се той, толкова му се искаше да изстиска от нея някаква информация точно сега?

— Ще бъде ли правилно, ако кажа, че според теб нападението може да е дело на някой твой колега полицай?

Мария затвори клепачи. Когато отново ги отвори, тя впери поглед в Болд и той усети как се размеква и очите му се насълзяват. Не беше готова да се ангажира с такова твърдение, още не. Все още подобна идея й се струваше ужасна, също както и на него. Ченге срещу ченге. Независимо от стачката, това му изглеждаше немислимо.

Тя вече не гледаше право към него. Сега очите й се взираха някъде под зрителното му поле. Към нещо друго. По надолу. Болд се огледа наоколо, за да разбере какво беше привлякло вниманието й. Не видя нищо, което можеше да има някакъв смисъл и започна да се чуди какво означава нейния поглед. Дали не искаше да я остави на мира? Дали въпросите му не бяха засилили още повече чувството й на безсилие? Дали просто не й беше създал още един проблем, с който трябваше да се справи?

— Слушай — започна той, — може би не трябва повече да те мъча.

Болд продължаваше да се опитва да отгатне какво — ако изобщо имаше нещо — бе привлякло и задържало вниманието й. Сега очите й трескаво се взираха в него, поглеждаха надолу и отново се опитваха да привлекат погледа му към онова, което беше видяла.

Тя ми казва нещо , осъзна той, като почувства напрежението във въздуха. Продължи да се озърта. Към пода… Към стената зад него… Към дясната си ръка… Към ключовете…

Лиз се беше оплакала, че навикът му постоянно да си играе с ключовете я нервира. Той дори не усещаше, че го прави. Беше просто някакво движение. Като пушач, който тръска пепелта от цигарата си.

Извади ключовете от джоба си и клепачите на Мария потрепнаха, затвориха се и отново се отвориха. Очите й сочеха надясно.

— Да! — крещяха тези очи, вперени напрегнато в него.

— Ключовете ли? — попита той с все по-нарастващо вълнение.

Тя не отговори, но очите й не се отделяха от ключовете и верижката на ключодържателя.

— Моите ключове ли? — попита той.

— Не.

Сега погледът й се насочи към него. Болд усети как очите му започнаха да парят.

— Твоите ключове?

— Да.

Гърдите й се надигаха и отпускаха тромаво в ритъма на апарата за командно дишане — изкуствените му въздишки бяха дълги и спокойни.

— И какво за твоите ключове? — запита се той на глас, като се мъчеше да проумее какво има пред вид Санчес. Вдигна ключодържателя си и ключовете му започнаха да подрънкват като малки камбанки, проблясващи на светлината на луминесцентната лампа. В очите й отново се изписа очакване, дори страх. Не беше нужно да му казва нищо повече — ключовете по някакъв начин играеха важна роля в това, което се опитваше да му съобщи.

— Важни ли са ключовете? — попита я той направо.

— Да.

— Излязла си от гаража. Запътила си се към задната врата и ключовете ти са били в теб.

Тя затвори очи — от безсилие, помисли си Болд — и известно време остана така. Когато ги отвори, те сякаш се забиха в него.

— Нещо бъркам — прошепна той.

— Да — отговори тя, изтощена от усилието.

Болд усети, че Санчес отчаяно се мъчи да превъзмогне обзелата я умора. И двамата знаеха, че не може да издържи още много. Тя затвори очи, за да си почине, този път по-дълго.

— Твоите ключове — повтори той, като си даваше сметка, че безкрайните му въпроси я изтощават.

Тя с усилие отвори очи.

— Да.

— Обирите? Крадецът е направил копия на ключовете? Нещо такова? — И в този момент си помисли, че разбира накъде го водеше тя. — Човекът, направил това, е бил вътре в къщата ти? Сдобил се е по някакъв начин с ключовете — и те е чакал вътре ?