Ридли Пиърсън - Клопка

— Но не искам да я събудя, нито пък да я изплаша — продължи Болд.

— Тук не мога да ти помогна.

— Ще събудя всички, ще приемат случилото се твърде навътре, ще ми се наложи да й давам обещания, които до сутринта ще наруша, защото нямам намерение да излизам в болнични, а тя ще настоява точно за това.

— Лу…

— Ако изляза в болнични, как ще изглежда това отстрани? — Той сам отговори на въпроса си. — Като грип. Няма да доставя на Кришевски това удоволствие. В никакъв случай.

— Добре де, какво общо има това с обаждането ти на Лиз? — попита Дафни.

— Сложно е.

— Сигурно.

— Това може да почака до сутринта — опита се да убеди сам себе си Болд. — Няма нужда да будя всички сега — заоправдава се той. — Нека се наспя, а когато се събудя… ще видим. Нали така?

— Ти сам трябва да решиш, Лу. Да потеглям ли към Мърсър Айлънд — към Джеймърсънови?

— Не — отговори той и отпусна глава на облегалката.

След миг вече спеше и тихо похъркваше.

Дафни откара Болд в своя плаващ дом и приготви разтегателния диван в дневната на долния етаж. Закотвени точно на север от доковете в Лейк Юниън, плаващите домове бяха станали изключително популярни, в резултат на което цената на земята в този район беше нараснала пет пъти за последните осем години. В дома й с жилищна площ от сто и осемдесет квадратни метра, облицован с червено дърво и с асфалтиран покрив имаше гледжосана печка за дърва и малък каяк, завързан на палубата пред прозореца на дневната. На нейния кей бяха закотвени десет такива плаващи домове, по пет от всяка страна, а шестте кея бяха разположени по цялата крайбрежна ивица на езерото. Край пътя стърчаха пощенски кутии с формата на къщички за птици, а пощальонът познаваше всички обитатели по име.

Тук все още се беше запазила някогашната атмосфера на близост между съседите. Духът на старите хипита от преди двадесет години бавно отстъпваше пред днешните изтърсаци от Майкрософт, които изглеждаха глупаво, захапали пурите си, с чаша специално пиво в ръка в летните нощи и на фона на великолепната панорама на града, която служеше като естествен декор. Въпреки бурното развитие на икономиката, което се дължеше на новите технологии, кореняците не гледаха с добро око на нашествието на компютърджиите. Но нейната къща беше запазила старомодното си очарование — малки пространства с внимателно подбрани мебели, за да не се претрупват помещенията, едва доловим мирис на канелен тамян и звука на водата, която се плискаше в борда. Ако някога решеше да продаде дома си, тя можеше спокойно да прекара остатъка от живота си, без да работи.

— Слушай, благодарен съм ти за жеста — каза той, — но не мога да приема това.

— Разбира се, че можеш — отговори тя, като извади една възглавница от спалнята.

Болд нямаше сили да спори. Умираше за сън.

— Искам да спя — каза той.

— Първо ще се изкъпеш и ще изпиеш чаша чай. Сънят сам ще дойде.

— Сигурно си права.

— Аз винаги съм права — отговори тя. — Просто ти невинаги се вслушваш в това, което казвам.

Събуди се от аромата на чай и кифлички. Дафни шеташе из малката кухня. Беше облечена с клин и потник от ликра, прилепнали като кожа по тялото й. Гледката му хареса повече от изгрева, който явно беше проспал.

Не искаше да облича изкаляните си и окървавени от побоя дрехи. Дафни очевидно беше предвидила това, защото му беше приготвила една тъмносиня спортна риза на Оуен Адлър с емблемата на „Ла Коста“, бельо и чифт спортни чорапи. Той не я попита нищо. Връзката им се беше проваляла два пъти — други обяснения не бяха нужни.

Болд се изкъпа, като едва помръдваше под горещата вода. Имаше чувството, че някои части от тялото му липсват, а други крещят с пълен глас. Чуваше само с едното си ухо.

Когато влезе в кухнята, освежен, но с изтръпнало от натъртванията тяло, намери на масата намазана с масло кифличка, бурканче със сладко от малини и бележка, на която с чертички беше нарисувано бягащо човече.

Закуси навън сам, като наблюдаваше сутрешното оживление, което цареше по езерото. Някакъв хидроплан се приземи върху гладката повърхност на водата сред завеса от сиво-зелени пръски. Ято патици се издигна във въздуха и зави на север, над Газуъркс Парк, сред грозната плетеница от тръби, открояваща се на фона на небето, която му заприлича на рафинерия. Изпитваше невероятно задоволство, че е жив. Странно, че за това трябваше да благодари на кучето, което толкова беше мразил.

Отхапа от кифличката. Ухото го заболя, когато започна да дъвче. Потърси в хладилника ябълково пюре или кисело мляко — нещо, което не трябваше да се дъвче. Откри една кутийка, на която пишеше „жива култура“. Тази мисъл го смути.