Ридли Пиърсън - Клопка

Металът беше мокър и хлъзгав, а мисълта за вода и ток накара стомаха му да се свие. Болд подскочи и се хвана за първото стъпало на стоманената стълба, заварена към западната подпора. После се набра с ръце, подхлъзна се, падна и опита отново. Този път гумените подметки на обувките му успяха да намерят стабилна подпора. След миг Болд вече се изкачваше нагоре.

Елдорадото беше паркирано на разкаляна полянка, с предница към водата. На слабата светлина на вътрешната лампа се виждаше самотна фигура, седнала на предната дясна седалка. Болд беше твърде далеч, за да може да я огледа както трябва, но имаше чувството, че това е Дафни. Колата беше може би на стотина метра на юг от стълба, а най-близката къща се намираше на едно хълмче, на четиридесет-петдесет метра в западна посока. Точно пред елдорадото имаше бетонна рампа за лодки, която се спускаше към водата. На това място заливът беше тесен — не повече от двадесет-тридесет метра — с формата на свит пръст, а Болд се намираше при ставата, в началото на плавния завой на изток.

Той потърси с поглед Ла Моя от другата страна на залива, но не го видя. Огледа внимателно отсрещния стълб, сребристочерен в нощния дъжд. Вече знаеше как човек може да се изкачи по него, затова впери поглед към подпорите, като търсеше човешки силует, който да се откроява на фона на стоманената решетка.

Помисли си, че Флек държи под прицел Дафни, ако не за друго, то най-малкото, за да нагласи оптичния мерник и да огледа отсрещния бряг, докато чака пристигането на Болд. Надяваше се оптичният мерник да ограничи зрителното поле на Флек, да го накара да фокусира погледа си единствено върху колата и заложницата и да отклони вниманието му от околността.

Болд продължи да се изкачва — все по-високо и по-високо.

Изминаха десет минути. Дъждът ту се усилваше, ту отслабваше. Премръзнал и подгизнал до кости Болд си помисли, че Ла Моя и Флек са в същото окаяно положение като него. За миг на небето се показа луната и превърна неразличимия невидим нощен дъжд в блещукаща завеса от сребърни нишки. В този момент дъждът се усили и един облак я скри от погледа му. Покачен високо, притаил дъх, Болд най-сетне забеляза движение вляво от насрещния стълб, когато Ла Моя се появи от блатистата местност и зачака, неподвижен като статуя.

След няколко мъчителни минути Ла Моя отново тръгна, като се придържаше към брега. Той стигна до стълба, спря за малко и отново пое напред, към навеса за лодки на отсрещния бряг, като показа по този начин на лейтенанта, че горе няма никой.

Болд отмести поглед от сержанта и огледа околността — покривите, главния път и някои от къщите от другата страна. Следващата мисъл, която го връхлетя, го накара да изтръпне от ужас: ами ако Флек се спотайваше в багажника и чакаше Болд да приближи до колата? Ами ако беше решил, че не е сигурен дали ще го улучи от двеста метра и беше предпочел да стреля от петдесетина сантиметра? Ами ако човекът на седалката беше самият Флек, а Дафни беше изоставена на някое място, където щеше да издъхне, ако някой не я спасеше? А това можеше да стане, ако Флек успееше да го застреля.

Обхванат от все по-нарастваща паника, Болд започна да се спуска по стоманената стълба. Той трябваше да се промъкне по-близо до онази кола.

Първите звуци от стрелба — поредица от бързи, приглушени гърмежи, едва успяха да достигнат до него, заглушени от вятъра и сипещия се дъжд. Болд вдигна глава, преди да стигне до следващото стъпало и видя още няколко жълтеникави проблясъка, последвани миг по-късно от ехото на по-бавно движещите се звуци на гърмежите. Изстрелите за кратко осветиха навеса за лодки, като го превърнаха в мозайка от геометрични форми, силуети на мачти и островърхи килове. Няколко от изстрелите се бяха разнесли вляво от Болд — Ла Моя, както предположи той — а останалите, същински град от куршуми, някъде високо, от палубата на една от лодките в сухия док: това явно беше Флек.

Докато Болд извади пистолета си, около него непрекъснато отекваха изстрели. Разбра, че няма смисъл да се опитва да прикрива Ла Моя и да издава позицията си, затова започна да се спуска още по-бързо по стълбата.

Вдясно от себе си чу приглушения металически звук на куршуми, които се забиха в корпуса на колата. Флек стреляше по Дафни. Куршумите бяха попаднали ниско долу. Следващият куршум разби предното стъкло на елдорадото. Болд започна да се спуска още по-бързо, като вече вземаше по две стъпала наведнъж. Той стреля три пъти към отсрещния край на залива, като се надяваше да отвлече вниманието на Флек.